Вероятно читателят се пита какво да мисли за текст, в чието заглавие присъстват взаимноизключващи се думи като "фантастично" и "настояще"? Не е ли настоящето вече случило се бъдеще и да мислим за още по-фантастични територии дори в литературата е излишно занимание - та телефонът показва неща, които преди двайсет години не сме и сънували. А и за нашата литература фантастичното изглежда неинтересно. Не е трудно човек да си каже това при бърз поглед към рафтовете в книжарниците. Но може да си рече също, че цялата белетристика е фантастична, защото е измислица, фантазия. Какво всъщност е фантастичното в литературата ни, има ли го, какво показва бързият поглед към рафтовете? 
Нека припомним. Преди 1989 г. фантастичното е канено по страниците на сп. "Дъга" и в издателските поредици на библиотеките "Фантастика" и "Галактика". В тях са публикувани Павел Вежинов, Любен Дилов, Йордан Радичков. Преиздавани са творби на писатели, представители на български диаболизъм, като Владимир Полянов и Светослав Минков. Диаболизмът е литературното явление, което обогатява нашата литература от 20-те години с интереса към психоанализата, интимните гранични състояния, раздвоението на личността. Чрез него за пръв път в нашата белетристика на читателите се говори за невидими и дори неведоми неща. Изреждането на имената по-горе нашепва, че фантастичното не е персона нон грата у нас. Ето и по-старо доказателство: змейовете, самодивите и самовилите.
Фантастичното изниква от всяко двусмислие и несигурност в описвания свят. То е във всяко колебание, което изпитва вярващият в природните закони. Това са част от мислите, изложени от Цветан Тодоров в известната му книга "Въведение във фантастичната литература". Те могат да ни дават едно наум, че фантастичното не намира убежище само в жанра на научната фантастика, а във всичко свръхестествено, включено в текст, което разколебава границите между реално и въображаемо, но в същото е обърнато към днешния ден. 
Подобни колебания се търсят от немного съвременни български писатели, но и нерядко те стоят встрани от обговаряните имена, или ако имената им са известни, точно тези книги е вероятно да не са често предмет на литературни разговори. Изключение от това твърдение има, като например Йордан Радичков и неговите верблюди. Но една-две птички пролет не правят и оттук е може би впечатлението за липсата на интерес към фантастичното. 
Причината за това е може би в твърдението, че в България писателят трябва да пише за сериозни теми, за да получи внимание. Но какво значи сериозно? Казват - историята. Вера Мутафчиева е споделяла, че е невъзможно историята да бъде възстановена като истинно събитие. За да има исторически текст - бил той научен или художествен, немалка е ролята на фантазията. Ето че отново стигаме до фантастичното. Оттук нататък е важно как ще бъде използвано.
За мен са интересни онези творби, които не се страхуват да боравят с измислицата, фантазма, чудесното. Защото, измисляйки, човек преодолява чувството за самота, никога ненапускащата го мисъл за смъртта, опитва се да отговори на въпросите, свързани с идентичността, която го прави различен от другите, но същевременно и свързан с тях. Именно свързаността с другите се разкъсва в съвременния свят. Разкъсаната, проблемната, загубената идентичност бива наново набавяна и това нерядко става чрез фантастичното, антиутопичното или нереалното, наред с необикновените качества, които често получават предметите. Подобни функции имат някои явления в романа "Свети вълк" от Елена Алексиева, използването на които създава магнетично напрежение у читателя.
Неотдавна в разговор за издадената й у нас книга "В памет на Паметта" руската писателка Мария Степанова сподели за зараждащия се интерес към антиутопията в световен мащаб наред с този към историята. Бъдещето, каза тя, за нас от последното десетилетие се свързва различни видове катастрофи. Катастрофата може да бъде политическа, психологическа, извънземни, глад, епидемия. Но бъдещето неизменно е ужасно... когато настоящето е проблемно, бъдещето се оказва ужасно и така за нас миналото се оказва всичко.
За българските писатели, които с внимание подхождат към граничните времеви или психични състояния, е характерно особено внимание към стила. Ролята на стила у всекиго е специфична и свързана с изграждания свят. Психичните състояния на героя на Владимир Полеганов, чиято книга "Другият сън" получи наградата "Хеликон" за 2017 г., са представени чрез бавен и постъпателен разказ за фантастичен свят, за чието естество читателят до финала е разколебан, а самият край отваря романа към най-важно сред раждането ни събитие. Сборникът от Миглена Николчина "Билет за Вега", с двете си издания през 1990 г. и 2015 г., въвежда фантастичното чрез погледа на непросветения разказвач. Просвещението е свързано с науката и законите й, със знанието за страданието, за разминаването между истина и лъжа, реалност и действителност и представя навлизането в света като космическо събитие, което е белязано със смут и с чувство на прелом. Космическото и фантастичното и в разказите на М. Николчина, и в романа на Вл. Полеганов е психологическо и лично, то не е изведено като масово събитие. Наскоро излезлият дебютен роман Wi-Fi BG BAR от Светослав Тодоров борави със стилистичните игри на 90-те години, смесвайки диалект, латински изрази и скрити цитати и с помощта на граничното състояние на приятелското алкохолно опиянение осъществява фантастично пропадане в древна Сердика. Опитът отново е личен, но е извън дълбинните психични процеси.
Различен от споменатите книги е сборникът "Пиле, змия, звяр и дюля" от Петко Симеонов поради това, че използва фантастичното като абсурдно. За читателите, които следят политическите промени от 90-те години, името на автора ще извика спомени за СДС, но той е писател, не само политик, и това го доказват повестите в сборника, в които абсурдното се ползва по такъв начин, че да се запитаме не се ли чувства той наследник на Светослав Минков. Абсурдът темпорално е поместен в социализма, в прехода и в настоящето. Преработен е на нивото на фантастичната представа за хората и ситуациите, и това са хора и ситуации от гранични времена и места - герои с гадателски способности, пиещи нафта, или такива, чиято телесна температура е толкова висока, че ги ползват вместо отоплителни уреди. Те естествено съжителстват в свят, който не бихме могли да разпознаем като друг, освен като действителен и все пак не е съвсем такъв. Абсурдът дава индиректна оценка на времето вместо директното позоваване, и това е нещо, което прави от повествованието литература. Такава е ролята на другия свят в "Другия сън", или на света, погледнат откъм категориите на наивното, през което всичко - предмет, явление, растение - е живо и мислещо. Така фантастичното се оказва нужно, за да се приеме настоящето. А ако заменим бързия поглед с внимателен, ще открием още заглавия, освен споменатите, излезли през тази година, като "Прояснение" от Янчо Чолаков или "Звездни гроздове" от Георги Анев. Накратко, помислете дали фантастичното в литературата не я направи по-пивка и пo литература?