- Г-н Тодоров, в началото сме на предизборна кампания, но като че ли се усеща някаква силна апатия у обществото, а партиите не излъчват силни послания. Според вас защо е така?
- Споделям наблюденията ви. Можем да използваме думата апатия, но можем да определим ситуацията като липса на политичност в една политическа кампания. Няколко скандала я предшестваха. В самото й начало отклониха вниманието на обществото до такава степен, че все по-малко се говори за местните избори. То не бяха дискредитиращи снимки, свързани с един от кандидатите за София, което можем да припишем към кампанията, то не бе скандалът около австралиеца Полфрийман и целият натиск и истерия срещу съда. Да не забравяме и скандалите около БНР и БНТ.
Изобщо толкова много напрежение в държавата, че ако чужденец дойде у нас и разбере, че има кампания за местни избори, ще се учуди. Защото по света подобни избори привличат вниманието и са важни. И тук са, но изглежда, че тази важност някак бе изместена. Разбира се, че залог има за местните избори и той е свързан най-вече с политическата хегемония на ГЕРБ. Десетина години една и съща партия излиза първа на изборите. С едно изключение на президентските избори през 2016 г. На ГЕРБ са основната част от избраните кметове в страната, тя има огромна част от кметовете в областните центрове, тоест тя е партия, която държи основните лостове на властта от дълго време. Ще кажат някои хора: "Какво лошо има, ако се справят добре?" Но въпросът не е свързан със справяне.
- А с какво?
- ГЕРБ е партия, която по същество няма идеология. Липсва й нещо, което да обещава на обществото. Тя е формация, която казва: "На власт сме. По-добри от нас няма и затова трябва да продължим да бъдем на власт". Донякъде за много хора това е така, което не означава, че партията се справя с управлението. Наблюдаваме липса на чувствителност в обществото, в което се е натрупала неприязън към тази политическа хегемония. Затова и има очаквания за някаква промяна.
- Говорите за промяна, но дали изобщо е възможна?
- По принцип е възможна. Но след много опити досега тази промяна не се получи. Основна причина е състоянието на опозицията. Не е въпросът дали ГЕРБ са толкова силни и влиятелни, а доколко тези, които искат да ги сменят във властта, са достатъчно убедителни за останалата публика, че могат да управляват по-добре.
- Защо не са убедителни и защо не може да се разбие дори частица от хегемонията на ГЕРБ?
- Има цял набор от причини. Една от тях е начинът, по който у нас изобщо се правят избори. Стигнаха до своята демократична граница и повече от тях не можем да очакваме. В някакъв смисъл има много предизвестени резултати вече, което обърква хората и ги разочарова. Затова те се оттеглят от участие. На много места пък избирателите си казват ще дойде друг, но каква всъщност ще бъде промяната?!
Най-същественото откъм тази хегемония е, че не ГЕРБ са толкова силни, а че управляват по начин, който е неполитически. Управляват страната като бизнес предприятие. И това има многостранни последици. Мнозина ги критикуват, че са откровено рекетьорска партия. Бизнесмени се оплакват например, че фиксиран дял от обществените поръчки трябва да се върне към този, който разпределя средствата. Казвам го с пълното съзнание, че не мога да го докажа и че се основавам на мнения и факти, които са ми споделяни. Те се повтарят и много често ги чувам. В тази област проблемът е голям.
Дългото престояване във властта на общата управляваща група, която има този стил на управление, развращава още повече ситуацията, както и самата ГЕРБ.
Всичко това ме кара да мисля, че съществува натрупано голямо желание за промяна и тя е в посока да искаме едно порядъчно и почтено управление. Въпросът е, че в опозицията има твърде дълги исторически опашки, които пречат на гражданите да разпознаят в опозицията - дали лява или дясна, порядъчно и почтено управление. Повечето носят един шлейф от истории, които са непорядъчни. Не са много онези, които не носят този шлейф и някак не излизат на преден план.
- Тоест повечето българи искат промяна, но като дойдат избори, пак ГЕРБ печелят избори, и то с голяма преднина пред останалите. Защо се получава този парадокс?
- Пред местни избори сме, което значи, че във всяка община има специфична ситуация. Не по един и същи начин предишният кмет или общински съветник излизат от властта. Някъде излизат с по-високо доверие, другаде съвършено обратното. Не е еднаква и ситуацията в големите градове като София, Варна, Пловдив или Русе. Затова и тези избори трудно ще можем да ги обясним като национални. Завръзката е дали ГЕРБ ще увеличат присъствието си в общините - дали вместо 130 ще спечелят 150 общински кметове, дали вместо 22 ще имат 25 големи града, дали ще спечелят София.
- София ли е залогът?
- Не, столицата е един от многото залози. Но в София е емблематичен залогът. Първо - най-големият град в България и ако тук започне да се пропуква властта, то тя трудно ще може да бъде удържана по-нататък. От друга страна, е лесно да си представим битката за София като личностна, но тя не е такава. Не е персонална, а за модела на управление, в който виждаме какво ли не. На повърхността са само ремонтите и качеството на настилките. Как се печелят общинските обществени поръчки? Кой в крайна сметка печели най-много от тях? Кои са приоритети - площад "Славейков" или тротоарите в комплексите в столицата, презастрояването на града или канализацията, чистият въздух или...? Като кажем приоритети, се захващаме първо с тяхното решаване, а другото оставяме за по-късно. Малцина го казват. Кандидатите, включително и настоящият кмет Йорданка Фандъкова, предпочитат всичко да сложат като приоритет. За да изтеглим нишката и да се оправят нещата, някой трябва ясно да заяви какво ще прави и да го осъществи.
- А някой от т. нар. опозиция може ли да го направи, не само в столицата?
- Опозицията ни е разединена отдавна. Има леви, десни, центристи и пр. Няма да могат лесно да се обединят. Големият въпрос е дали могат гражданите, не само политиците, да действат политически. Казано накратко - ще може ли Мая Манолова в София например да получи подкрепата само на левите, защото нейната история е започнала от БСП. Може ли да се получи феноменът "Еманюел Макрон" у нас. Да се образува нова конфигурация, която да събере и леви, и десни. Защото има нещо по-важно за решаване. Почти на ръба сме. Леви и десни имат смисъл в една демократична машина, която работи.
- Нашата машина не работи ли?
- Когато самата либерална демокрация е под въпрос, е нужно либералните леви и либералните десни да се замислят и да свършат поне едно общо дело. Да се противопоставят на всичките опити тази демокрация да бъде зачеркната от една ултраконсервативна, почти фашистка вълна. Наблюдаваме го с какви ли не опити да се промени фундаментът на правилата, по които живеем. Имам предвид - смъртното наказание, редовната военна служба, всичките мобилизации, които измислят, което не е безобидно. Взаимодействието между леви и десни не значи, че ще се заличат различията между тях, но за да имат смисъл те, трябва да сме в ситуация на либералната демокрация.
- Тези формации разбират ли опасността, за която говорите? Питам ви и предвид на последните действия на лидера на "Атака" Волен Сидеров в студиото на БНТ, чието арогантно поведение ни е до болка познато преди избори през последните години.
- Някои разбират. Поведението на такъв тип екстремисти е винаги да се правят скандали, за да не се стига по същество до обсъждане на проблемите. Вероятно и от това печелят. Но колкото повече викаш и по-силно, колкото е по-радикално, толкова повече последователи се надяваш да имаш.
- Докога ще търпим такова поведение?
- Трябва да ни плаши възможна аналогия с 1937 г. и да си направим ясна равносметка какво стана тогава в Германия и в цяла Европа. Имаме заплаха за най-елементарните демократични правила. В момента наблюдаваме стил на поведение, който можем да си представим като стил на управление. И затова леви и десни, демократи, центристи нека да осъзнаят, че сме пред голяма опасност и да загърбят различията си за общ фронт. Този яростен натиск срещу либералната демокрация не е безобиден и може да завърши зле за всички.
- Има ли изход от цялото това положение?
- Изход има, ако си представим, че има. Съществува и един от тях е как се отнасяме към изборите. Те са инструмент, с който овластяваме един или друг. Но те имат и друга страна - човек в тях се себеизявява. Когато двете условия успеят да се съберат, е много добре. Често обаче не става, а в много случаи няколко гласа са решаващи. Затова е важно човек да знае какво иска. А и когато гласуваме, имаме основанието да претендираме и да оказваме натиск върху тези, за които сме гласували или били избрани да управляват с нашия глас.
