Последните избори минаха под мотото на промяната. Тази, която чакаме вече повече от шест години. За да успеем най-сетне да я постигнем и за да не се окаже тя поредната подмяна, трябва да сме наясно коя е отправната ни точка - в момента почти всички държавни институции са повече или по-малко опорочени.
Уж имаме референдуми, но те не работят, заради прага на участие (необходимия минимален брой гласували, за да е прието дадено предложение), който позволява на противниците на всяко едно предложение, дори да са малцинство, да го отхвърлят, като дезертират от урните.
Уж избираме наши представители в парламента, но повечето от тях реално представляват само неколцина български граждани като Слави Трифонов и Бойко Борисов.
Уж имаме плосък данък, но той всъщност е пропорционален, защото липсва необлагаемият доход, задължителен при истинския плосък данък.
Уж имаме местно самоуправление, но местните данъци формират само 4% от всички данъчни приходи в държавата, а общините нямат право да определят даже план-приема за училищата си. Въпреки че имаме районни кметства в София, Пловдив и Варна, те обединяват квартали без почти никакви общи интереси освен тези, които важат за целия град.
Уж цялата власт произтича от народа, а имаме прокуратура, за която никой не носи политическа отговорност. Тя дори не е децентрализирана, така че прокурорите да се контролират един друг.
Уж имаме партии, но повечето са фалшиви, защото по устав ръководството им определя хората, които го избират.
Уж говорим за разделение и баланс на властите, а почти никога при назначенията на висши държавни служители като членове на регулаторни органи не спазваме принципа една власт да номинира, а друга – да одобрява. Не е ясно и кой политик точно носи отговорност за дадената номинация.
Почти в средата на ХXI век сме, а все още ни се налага често да се разкарваме от единия до другия край на страната за удостоверения и заявления. Дори във време на пандемия стотици хиляди души са принудени да си получават личните документи в приемните на полицейските управления, вместо да им бъдат изпращани по пощата.
Налага ни се да стоим три дни в болница по клинична пътека за прости и важни профилактични изследвания като колоноскопия, които другаде се правят амбулаторно. Във Франция Здравната каса даже плаща за таксито, което да те прибере вкъщи след такова изследване.
Накратко, корупцията не се изчерпва само с определени хора на ключови позиции в администрацията, нито със съдебната система – тя присъства почти навсякъде в нормативната ни уредба.
И няма как да е иначе, след като правата ни на практика са блокирани в трите основни политически закона – Изборния кодекс, Закона за пряко участие на гражданите и Закона за политическите партии – от които зависи кой и в чий интерес създава всички останали нормативни актове.
Хубавото е, че доста от принципните проблеми в законите ни вече са добре изследвани и за тях съществуват разработени решения от специалисти, даже готови законопроекти. За много има и обществен консенсус - например за отблокирането на референдумите.
Затова ще е добре, ако бъдещите коалиционни партньори се обединят около всички прогресивни мерки, заложени в различните предизборни промени. И дори това обединение ще е само началото на така нужната ни промяна.
