Сред особените черти на кризата, причинена от епидемията от коронавирус, и комплекта от мерки, които целят нейното ограничаване, несъмнено са бързите промени на пазара на труда. Докато едни фирми продължават да работят, на практика незасегнати, други видяха дейността си забранена за период от поне два месеца, което постави под въпрос самото им оцеляване и задържането на работниците. На този фон следва да се запитаме дали усилията на правителството са достатъчни за справяне с неизбежния ръст на безработицата и
какви допълнителни мерки могат да бъдат предприети,
за да се омекоти ударът.
Новите безработни идват, от една страна, от засегнатите от кризата предприятия у нас и, от друга – от връщащите се от чужбина българи, загубили досегашната си заетост. Тази комбинация заплашва да се превърне в едно от най-тежките краткосрочни предизвикателства, пред които трудовата администрация се е изправяла, а понастоящем не изглежда особено добре подготвена, за да се справи.
Разбира се, най-добрата мярка за справяне с безработицата е да не се стига до такава – това е и вероятно причината най-широко обсъжданата сред антикризисните мерки на правителството да е подкрепата за заплатите на засегнатите работници, по-популярна с името „60:40“, по дяловете в заплащането, които си поделят работодателите и държавата. Дори и тази схема да се окаже успешна в запазването на повечето работни места, към които е насочена – за което имаме известни основания да се съмняваме, съдейки по първоначалните реакции на работодателите, които трябва да я ползват – изглежда невероятно да излезем от кризата без чувствителен ръст в броя на безработните.
От медийни изяви на социалния министър, тъй като все още не разполагаме с официални данни, става ясно, че в дните след въвеждането на извънредното положение
новите безработни са приблизително по 3-4 хиляди на ден,
на фона на общо 203 хиляди безработни към края на февруари. Ако тази скорост на нови регистрации се запази, до края на карантината броят на безработните спокойно може да се удвои, а мерките, насочени към тях следва да целят, от една страна, задържането им извън заетост за максимално кратко време, и снабдяването им с релевантни на съвременния пазар на труда умения, от друга.
От значение е и профилът на новите безработни – те идват най-вече от най-тежко ударените от кризата и ограничителните мерки отрасли - в най-висока степен хотелиерството и ресторантьорството, транспорт, но и в близко бъдеще може да се очакват все повече работници от строителството и индустриални предприятия. В общия случай повечето от заетите в тези отрасли не са сред най-гъвкавите участници на пазара на труда, тъй като не са с особено високо ниво на образование, а
често не притежават и умения,
релевантни на сфери извън тази, в която са работели при кризата.
Краткосрочните мерки за борба с безработицата минават почти изключително през мерките за предоставяне на временна заетост. На фона на рязкото свиване на търсенето на труд в рамките на няколко седмици, намирането на нова постоянна заетост за хората от най-засегнатите отрасли изглежда малко вероятно. Обхватът на временната заетост знаем от годишните доклади на Агенция по заетостта – според последния, общият брой на временно заетите в рамките на 2018 г. е бил малко над 100 хиляди души, далеч под ръста на безработицата, който наблюдаваме в момента. Още повече че значителна част от временната заетост в минали години се случва именно в секторите, най-тежко засегнати от кризата, по линията на сезонна работа в хотели и ресторанти, в периоди, в които има наплив от туристи, а тази година очакванията са значително свити.
На този фон разширяването на усилията за осигуряване на временна заетост на останалите без работа хора в резултат на кризата изглежда още по-важно. Разбира се, то няма как да е едностранно усилие на администрацията; съдействието на бизнеса и желанието му да наема и обучава нови хора, в контекста на по-слаба икономическа активност, е също толкова важно, колкото способността на бюрата по труда да изпълняват ролята си на медиатор и помощник.
В хода на самата криза подкрепата на системите, които са подложени на най-голямо напрежение с нова работна ръка, изглежда най-разумна. Такъв пример е социалният патронаж, който общините осигуряват на нуждаещи се и се оказа ключов в условията на ограничения за придвижване и свиване на възможностите за контакт на клиентите му. От страна на бизнеса
разносът на стоки се оказва все по-важен,
а по масовото забавяне на доставките личи липсата на достатъчно човешки ресурс. В близко бъдеще, в следствие на нарушаването на някои търговски връзки, местното земеделско производство вероятно ще се окаже ключово, и съответно натам могат да бъдат насочени част от новите безработни, особено тези, които доскоро са намирали реализация в сектора, но в чужбина.
Разширяването на временната заетост обаче е мярка, която може само да облекчи ръста на безработицата. Тук идва ролята на програмите за преквалификация и обучение на възрастни. Много от тях сега са насочени към младежи от тъй наречената NEET категория -
младежи, които нито учат, нито работят,
тъй като обучението и реинтеграцията им на пазара на труда изглеждат по-постижими, но именно сега е моментът обхватът им да бъде разширен, така че да покрие максимален брой от новите безработни, особено тази част от тях, чиито работни места няма изглед да се възстановяват в близко бъдеще. Както вече споменахме, усилията на администрацията и на бизнеса трябва да бъдат обединени, за да са успешни мерките за обучение на възрастни и придобиването на допълнителна квалификация.
Длъжни сме да отбележим, че в тази насока понастоящем
почти всички усилия идват от работодателите
– за разлика от повечето европейски страни, където най-често има баланс между дела на публичното и частното предоставяне на обучение и квалификация на възрастни, то у нас 2/3 от усилията в тази насока се падат на работодателите. Иначе, на този етап делът на хората, които годишно преминават някаква форма на обучение, веднъж излезли от възрастта „за учене“ (25+), е незначителен – по последни данни това са едва 2,5% от всички на подходяща възраст, на фона на 25-30% във водещите по този показател европейски страни (Швеция, Финландия, Дания например).
Ако искаме да повишим гъвкавостта на работната си сила обаче, това ще трябва да се промени, и то бързо. В противен случай новите безработни могат да се окажат в графата на трайно безработните. Допреди няколко месеца този проблем не беше толкова голям, тъй като имаше работа за всички. Сега обаче
свободните работни места ще се окажат прекалено висока летва
за повечето останали без работа хора. По тази причина част мерките за борба с безработицата след кризата трябва да се съсредоточат именно към екипиране на останалите без работа хора с нови умения и квалификации, релевантни на съвременния пазар на труда – боравене с технологии, „меки“ умения, модерни производствени похвати и др.
Мерките в хода на самото извънредно положение са само началото на усилията, които трябва да бъдат положени в посока нормализиране на трудовия пазар. По тази причина е необходимо да се мисли в поне две посоки – интелигентна субсидирана временна заетост в сектори, които наистина се нуждаят от нея, и фокусиране върху повишаване на квалификациите и уменията на новите безработни.
