На 31 март, в неделя, украинците ще се насочат към избирателните секции, за да гласуват за нов държавен глава. Трудно е да повярваме, че изминаха 5 години, откакто украинците се тълпяха по улиците, за да свалят от власт корумпирания, жесток и подкрепян от Русия президент Виктор Янукович. В това време страната претърпя инвазия от Русия, при която 13 000 души загинаха и полуостров Крим беше откъснат от територията на Украйна. Тогава започна и реализацията на амбициозни реформи под управлението на държавния глава Петро Порошенко, за да може страната най-после да се отърве от постсъветския си махмурлук.
Предстоящите избори, които са едва вторите след протестите на Майдана, са много важни за Украйна. Според предварителните данни от социологическите проучвания най-вероятно страната ще продължи да бъде ориентирана на Запад, но има безпокойство относно продължаващите икономически реформи.
При полупрезидентска система на управление, както е в Украйна (и в съседна Полша), може би трябва да се запитаме дали има смисъл от избори за държавен глава. Разбира се, че има, и поглед към постсъветската история на страната доказва, че украинският президент може да направи много бели, ако не бъде контролиран. Единственият напредък в икономиката на Украйна е резултат от (краткосрочни) реформи, направени по времето на първия президент след обявяването на независимост Леонид Кравчук – представител на западните райони в Украйна – както и при Виктор Юшченко – държавният глава, който „изгуби“ вота през 2005 г., но пое властта, когато съдът реши, че изборът на Янукович е незаконен. При управлението на Кучма и на Янукович много от тези реформи бяха преразгледани, а Украйна
се превърна в силно корумпирана страна,
чиято цел е да забогатее политическият елит.
Течащата в момента надпревара за президентския пост се промени по начин, който не може да бъде предвиден, нито пък поведението на избирателите. Доскоро подценяваният кандидат - комикът Володимир Зеленски, е очевиден лидер според проучванията на общественото мнение. Той остави зад себе си бившия премиер и политически затворник Юлия Тимошенко – тя е популист, обявяващ се за нова национализация и концентриране на властта в ръцете на държавния глава. Зеленски, който яхна вълната на антиправителствените настроения, обаче може да позалезе и на втория тур да се изправят един срещу друг Порошенко и Тимошенко. Независимо от това кой ще победи, печално известната политическа система на Украйна ще си остане в хаос. Ако се наложи Зеленски, ще трябва да се справя със затъналата в проблеми система като външен човек; Порошенко ще трябва да намери начин да излезе от задънената улица – нещо, с което досега изобщо не успя да се справи; на Тимошенко пък ще се наложи да преодолее противоречията в нееднозначната си политика и избухливия си характер.
Основният източник за неправилното функциониране на украинската политика от обявяването на независимост на страната до днес не е президентството, а това, че правителството на Украйна
прекалено много е свързано с икономиката
На първо място сред най-проблемните институции в страната е Върховната рада - законодателният орган. Първият посткомунистически президент на Украйна Кравчук направи огромна грешка през 1992 г., като не разпусна Радата. След парламентарните избори през 1990 г. той прецени, че Радата трябва да довърши мандата си, от който оставаха 2 години. Подобна мярка осигури мнозинство не само за преходния период, но и след това. Това на практика означаваше, че комунистите (единствената партия с функциониращ апарат) бяха в състояние да затруднят прехода, да саботират необходимите икономически реформи и да положат основите на украинската клептокрация.
След това съдбоносно решение на Кравчук Радата укрепва политическия си елит и дори го превърна в икономически. А
елитите ревниво пазят привилегиите си
и спряха необходимите икономически реформи. Пример за това е наложеният "временен" мораториум върху продажбата на земеделска земя, който продължава почти 20 години след влизането му в сила, и ежегодно се удължава, независимо че има негативно влияние върху правото на собственост в Украйна.
Парламентът, независимите ведомства и дори съдебната система показаха колко неефективен може да бъде украинският президент и колко голямо може да е изкушението от корупция. На 26 февруари 2019 г. Конституционният съд на Украйна анулира новия антикорупционен закон, тъй като създавал презумпция за виновност на политиците (съвсем не неоснователно предположение). Магистратите смятат, че антикорупционният закон противоречи на процедура, според която държавните чиновници са длъжни да докажат, че парите им са придобити по законен път. Приемането на разпоредбата беше сред основните условия, поставени от Международния валутен фонд за отпускането на финансова помощ на Киев, и затова е трудно да се каже накъде ще поеме Украйна оттук нататък.
Корупцията на всички нива си остава проблем,
а полицията, съдебната система и изпълнителните органи активно се съпротивляваха на разширяването на антикорупционната кампания. Без значение кой ще бъде следващият президент на Украйна, той или тя ще трябва да продължи да се бори срещу това, което е "дълбока държава", придържаща се към многобройни пълномощия, които може да използва за извличане на ползи и пари от частния бизнес.
През април Украйна ще попадне в ръцете на президент аутсайдер, на лишен за няколко години от власт вътрешен за властта човек или пък (по-малко вероятно) на настоящия си лидер, който ще продължи да управлява. Независимо от това пред новия президент ще стоят същите въпроси, както и преди вота, и е наложително следващият лидер на страната да се заеме с причините за проблемите. Новият държавен глава ще трябва да си спечели парламентарна подкрепа за реформи, но ще трябва и да фокусира вниманието си върху ограничаване на властта на правителството на всички нива. Ако Украйна може да увеличи усилията си за децентрализация, като отнеме правомощия от Киев, всъщност няма да има особено значение кой ще е новият президент. Украйна може да започне процеса на съживяване, какъвто имаше само по време на Майдана.
-----
* Кристофър Хартуел е преподавател в британския университет "Борнмаут" и в полския университет "Козмински", както и бивш шеф на Центъра за социални и икономически изследвания във Варшава. Той е автор на "Два разделени пътя: опитът от прехода в Полша и в Украйна".
