Сирийските бунтовници продължават уверено настъплението си на север в страната и почти достигнаха Хомс. Бързото завземане на Алепо — икономическата столица на Сирия — и успешното продължаване на офанзивата, включително превземането на Хама, предизвикаха шок сред всички регионални играчи. Последиците от тези събития, случили се в разгара на бойните действия, е трудно да бъдат оценени, тъй като фронтът все още не се е стабилизирал. Развитието на ситуацията ще зависи от това доколко Русия и Иран, ангажирани с други конфликти, ще успеят да помогнат на Башар Асад да задържи властта си. Изглеждащият застинал сирийски конфликт претърпя сериозен трус.
Какво се случи?
Повече от седмица в северната и централната част на Сирия се водят мащабни бойни действия. Всичко започна с неочаквано настъпление на групировката „Хайят Тахрир аш-Шам“ (ХТШ), обявена за терористична организация от САЩ, Русия, Турция и редица други държави, както и на присъединилите се към нея отряди от подкрепяната от Анкара въоръжена сирийска опозиция. Само за три дни те превзеха десетки населени места в провинциите Идлиб, Алепо и Хама. Завзеха и самото Алепо — икономическата столица на Сирия и втория по значение град в страната, който сирийската армия с подкрепата на ВКС на РФ и проирански групировки успя да отвоюва преди осем години с огромни усилия.
От Алепо антиасадовските сили се насочиха към Хама — друг голям град в централна Сирия. Именно там през последната седмица се водеха най-ожесточените боеве. Сирийската армия, която и без това не се отличава с висока боеспособност, с изключение на няколко подразделения, се оказа напълно неподготвена за новите методи на война с използването на дронове. Въпреки че ВКС на РФ нанасят въздушни удари по настъпващите, те не успяха съществено да променят разпределението на силите на земята. Удържането на Хама се оказа невъзможно, въпреки че войските на Асад се опитваха да се закрепят там.
Защо сега
Официален Дамаск и неговите съюзници бяха хванати неподготвени. С тях се случи това, което и с израелските силови структури на 7 октомври 2023 година, когато бойци на ХАМАС пробиха на територията на Израел, завземайки населени места и военни обекти по границата с ивицата Газа.
Експертите спорят колко дълго антиасадовските сили са подготвяли настъплението си и до каква степен действията им са инспирирани от Анкара. Посочват се срокове от няколко месеца до две години. За отправна точка може да се смята войната в Украйна, където бе съсредоточен целият основен руски военен ресурс. Като цяло Москва се оказа в положение, в което Сирия изглеждаше вече без изненади, а какво да се прави нататък не беше ясно. Вниманието на Русия се насочи към Африка, а Сирия се използваше главно като удобен транзитен пункт по пътя натам. Всички останали въпроси се решаваха по инерция.
Пример за това отношение беше назначаването на Сергей Кисел за командващ руската групировка в Сирия. Той претърпя фиаско при настъплението към Харков. Според руски телеграм канали след загубата на Алепо Кисел е бил освободен от тази длъжност, а в Сирия се върна Александър Чайко, който вече многократно е бил в командировки в страната на различни постове. По-специално, през 2015 година той е първият началник на щаба на руската групировка в Сирия, участвал е в първата битка за Алепо и се е прочул с твърдото си ръководство.
Влияние върху ситуацията оказа и разформироването на ЧВК „Вагнер“ през 2023 година, благодарение на която сирийската армия по едно време постигаше много победи.
Русия сега търси и „украинска следа“ В продължение на няколко месеца Москва обвиняваше Главното управление на разузнаването на Украйна в сътрудничество с „Хайят Тахрир аш-Шам“. Обективни потвърждения за това няма, но самият сценарий не може да бъде напълно изключен. За Киев, разбира се, е изгодно Русия да бъде разсейвана със сирийския въпрос. Възможно е да става дума не за пряко участие на украински кадри, а за консултации — например в областта на използване на дронове.
Следващият повратен момент беше войната между Израел и ливанската „Хизбула“. „Хизбула“ започна обстрели на израелска територия на 8 октомври 2023 година, с което подкрепи палестинското движение "Хамас". Обменът на удари между Израел и „Хизбула“ с различна интензивност продължи почти година. Сирия стана една от арените на бойните действия, използвана от „Хизбула“ и Иран за прехвърляне на оръжие в Ливан.
И преди това израелските ВВС редовно нанасяха удари по обекти на „Хизбула“ и други проирански групировки в Сирия. Но след началото на октомврийската война интензивността на ударите рязко се увеличи. Според Центъра за мониторинг на човешките права в Сирия в резултат на израелските атаки само през 2024 година на територията на Сирия са унищожени над 270 цели — складове с оръжие, командни пунктове, транспортни средства. Ликвидирани са също над 340 бойци — ирански военни специалисти от Корпуса на стражите на ислямската революция, бойци на „Хизбула“ и други проирански формирования, сирийски военни и опълченци.
Кулминацията на ситуацията настъпи, когато Израел направи ливанския фронт основен. Наземната операция в Ливан започна на 1 октомври и продължи почти до края на ноември. През това време Израел сериозно подкопа военния потенциал на „Хизбула“. Според публикации в медиите в резултат на последния конфликт шиитската групировка е загубила около четири хиляди свои бойци както в Ливан, така и в Сирия. И антиасадовските сили не можеха да не се възползват от това. Те фактически открито заявиха, че една от целите им е да изтласкат проиранските формирования.
Кюрдите също се чувстват мишена
Командването на „Сирийските демократични сили“ (SDF), основната бойна сила на които са кюрдските опълченци, обяви обща мобилизация в териториите под техен контрол на север и североизток от страната. Да припомним, че Турция свързва кюрдските отряди YPG и YPJ с признатата за терористична Кюрдска работническа партия.
През последните години Анкара, подкрепяна от сирийската въоръжена опозиция, проведе няколко операции на север в Сирия срещу кюрдите с цел създаване на буферна зона по границата. Прекратяване на огъня бе постигнато чрез преговори и взаимни ангажименти, поети от Турция и Русия, Турция и САЩ. Не всички те обаче бяха изпълнени. През последните няколко години президентът Реджеп Ердоган неведнъж заплаши да започне нова операция в Сирия. Но по различни причини тя бе отлагана — било за да не се развалят отношенията със САЩ, било с Русия, било защото моментът не бе подходящ.
В същото време Ердоган активно предлагаше среща с Башар Асад. Основен лобист на сирийско-турския диалог бе Москва, надявайки се, че това, заедно с възстановяването на отношенията на Сирия с ключови арабски страни, ще бъде от полза за официален Дамаск. Сирийските власти по принцип не бяха против, но Башар Асад постави условие — преди да се срещне с Ердоган, Турция трябва да изтегли войските си от сирийска територия. Никой не смяташе да прави такъв подарък на Асад. И сега едва ли ще го направи. Турското влияние в Сирия в резултат на настъплението на антиасадовските сили само се разшири.
Очевидно е, че Анкара се е уморила от ситуацията, която не се променя с години. При това официално Турция всячески подчертава, че няма нищо общо с настъплението на антиасадовските сили, но мнозина се съмняват, че това би било възможно без нейното одобрение. Друго е, че в Анкара едва ли са очаквали толкова бързо разпадане на сирийската армия, макар че няма да се притеснят за това. Залозите на Ердоган са се повишили, макар че съществува риск ситуацията да излезе извън контрол. Все пак, въпреки контактите си с ХТШ, Турция има ограничено влияние върху групировката, която е достатъчно независима и непредсказуема.
Каквото и да се случи на фронта, очевидно е: сирийската сцена се раздвижи и предстоят промени.
Четири години застой
Сирийският конфликт продължава вече повече от 13 години. Той започна през март 2011 г. като продължение на Арабската пролет, когато на вълната на народни протести бяха свалени президентите на Тунис и Египет. По това време вече течеше войната в Либия, където към вътрешния конфликт се присъединиха и външни сили.
За разлика от тези страни, в Сирия президентът Башар Асад успя да се задържи на власт. В това му помогнаха Русия, Иран и свързаните с него шиитски групировки — на първо място ливанската „Хизбула“. На страната на антиасадовските сили бяха Турция, някои арабски страни, САЩ и Европейският съюз. Последният обаче основно действаше чрез политически и икономически методи. Същевременно сирийските власти и всички останали играчи в Сирия трябваше да се противопоставят на терористичната групировка „Ислямска държава“, която се превърна в общ враг. Въпреки това, борбата с нея се водеше поотделно от всеки.
Напоследък изглеждаше, че ситуацията в страната, ако не е стабилизирана, то поне се е превърнала в рутина. Почти четири години Сирия на практика не присъстваше на страниците на световните медии, с изключение на земетресението в началото на 2023 г., което отне стотици животи на турска и сирийска територия. След като последните мащабни бойни действия приключиха през март 2020 г., провинция Идлиб остана под контрола на ХТШ, част от районите на север — под отряди на въоръжената сирийска опозиция под егидата на Турция, североизтокът и изтокът основно останаха под контрола на SDF, където се намират и американски аванпостове. САЩ също така запазиха база в югоизточната част на Сирия, близо до йорданската граница.
В крайбрежната зона — Тартус и Латакия — са разположени две големи руски бази: авиационна и морска. Общо на територията на Сирия Русия, според данни от средата на 2024 г., разполагаше с над 100 военни обекта — малко повече от тези на Турция. Международната коалиция, водена от САЩ, разполагаше с около 30 бази. Иран обаче превъзхождаше всички с над 500 военни обекта, които се контролираха от лоялни на него шиитски групировки под управлението на военни съветници от Корпуса на стражите на ислямската революция, както и ливанската „Хезболла“. Всъщност проиранските сили се превърнаха в господари на повечето райони, които формално са в зоната на влияние на официален Дамаск и където няма сериозно руско присъствие.
В контролираните зони се формираха свои икономика и органи на управление. Военна икономика, безработица, инфлация, корупция и репресии — това стана ежедневната реалност за сирийците, независимо от това кой ги управлява. Периодично тук и там избухваха протести срещу местните власти, различни групировки уреждаха конфликти помежду си, опитвайки се да разширят зоните си на влияние. Ядра на терористичната групировка „Ислямска държава“ също продължаваха да действат в Сирия, въпреки че след 2018 г. под техен контрол не остана нито едно населено място.
Международната коалиция, водена от САЩ, продължи да преследва „Ислямска държава“. Периодично и руските военни съобщаваха за операции срещу терористите. Турция заплашваше да разчисти отново районите, контролирани от кюрдските бойци. Израел периодично нанасяше удари по проиранските сили, за да предотврати струпването им в граничните райони и да спре трафика на оръжие към Ливан.
Но в глобален план никой не искаше да променя нещо. Всъщност опитите за политическо уреждане също бяха в застой. С големи усилия стартиралата в края на 2019 година работа на Конституционния комитет, сформиран по инициатива на Русия, Турция и Иран, и призвана да предложи формула за окончателното уреждане на сирийската криза, се оказа в безизходица.
Официално работните групи на комитета не са се събирали от май 2022 година. След началото на мащабното нахлуване на Русия в Украйна, руската делегация вече не можеше свободно да пътува до Женева, където под егидата на ООН се провеждаха срещите между сирийците и посредниците. Други площадки, които да удовлетворят всички страни, не бяха намерени.
Впрочем, никой не се тревожеше особено за това — работата на комитета така или иначе не напредваше. Освен това беше ясно, че независимо от това до какво би стигнал комитетът, резултатите нямаше да бъдат признати на международно ниво поради разрива между Москва и Запада след февруари 2022 година.
Това напълно устройваше Дамаск. От няколко години никой не поставяше въпроса за свалянето на режима на Башар Асад. През 2023 година Сирия беше допусната обратно в Лигата на арабските държави, което представляваше признание за легитимността на управлението на Асад от страна на мнозинството членове на тази организация. Башар Асад се чувстваше победител, въпреки че значителна част от страната оставаше извън неговия контрол, а САЩ и Европейският съюз отказваха да отменят санкциите срещу Сирия.
Но Асад беше уверен, че вече нищо не го заплашва. Затова беше толкова пренебрежителен към призивите за среща с Ердоган и не възнамеряваше да прояви политическа гъвкавост или да промени нещо. Всъщност той не правеше това дори в най-тежките за него времена. Русия с големи усилия всеки път убеждаваше Асад да се съгласи дори на минимални преговори относно бъдещото устройство на страната. В крайна сметка Москва махна с ръка и се съсредоточи върху други проблеми.
Ще устои ли режимът на Асад?
Бързото настъпление на антиправителствените сили поражда въпроси — ще успее ли режимът на Башар Асад да устои. Обективно погледнато, сирийският президент е преживявал далеч по-тежки кризи от сегашната. В продължение на няколко години Дамаск беше практически обкръжен от въоръжени групировки, а много райони на столицата бяха под постоянен обстрел. Сирийските власти не контролираха по-голямата част от страната. Башар Асад беше в почти пълна международна изолация, и ако не беше подкрепата на Русия и Иран, той нямаше да устои.
Но и сега ситуацията не е лесна. Иранският външен министър Абас Арагчи, който миналата седмица беше на посещение в Дамаск, публично изрази загриженост относно ситуацията, което само по себе си е много показателно. Впечатляващо е и как той активно започна да разговаря с регионалните играчи и да посещава техните столици. Арагчи също така изрази безпокойство относно „краха на астанинския процес“, започнал след завръщането на Алепо под контрола на Башар Асад в края на 2016 година.
Става дума за преговори и договорености между въоръжената сирийска опозиция и правителството на Сирия под контрола на Турция, Русия и Иран. Забележително е, че след първия кръг преговори в „астанинския формат“ през януари 2018 година, в северната част на Сирия се проведоха няколко военни операции, но „тройката“ устоя, и никой не се опасяваше от крах на този формат. Сега обаче изглежда, че правилата на играта се променят. На първо място се разширяват възможностите на Турция и подкрепяните от нея структури да диктуват своите условия. По-рано това правеха Русия и Иран.
Но във всеки случай трябва да се изчака, за да се види кога и как ще приключи настъплението на антиправителствените сили. Ситуацията може да се развие по най-непредсказуеми сценарии. Разговорите за прекратяване на огъня вече започнаха, но засега страните ще се опитват да извлекат максимума от случващото се на терен. ХТШ и техните съюзници ще се стремят да завземат колкото се може повече територии, докато привържениците на Асад ще се опитат да ги върнат обратно. Реалните преговори ще започнат, когато някоя от страните осъзнае, че е достигнала пределите на възможностите си.
Русия и Иран вече нямат същите ресурси за подпомагане на Асад, каквито имаха преди няколко години. Москва е затънала в Украйна, а Техеран — в конфронтация с Израел. Това обаче не означава, че са готови да се откажат от Сирия. И двете страни имат какво да губят. Сирийската територия е ключът към Близкия изток както за Москва, така и за Техеран. Стабилността на позициите им в Сирия е пряко свързана с влиянието им в региона. Това е особено важно и в контекста на други конфликти в Близкия изток — палестинския и ливанския. Въпросът опира и до силата на оста Иран — Русия срещу Запада.
Затова максималният възможен ресурс ще бъде насочен към спасяването на Асад. Разбира се, Русия няма да направи това за сметка на войната в Украйна. Но въздушните удари на руските ВКС по позициите на настъпващите не са достатъчни, за да променят ситуацията на терен. Появиха се слухове за прехвърляне на бойци от Африканския корпус — структура, създадена от руското Министерство на отбраната вместо ЧВК Вагнер.
Иран, от своя страна, спешно изпраща допълнителни групировки от Ирак. Въпреки това трябва да се има предвид, че Израел няма да остане встрани и ще направи всичко възможно, за да не позволи на прокси-силите на Техеран да укрепят позициите си в Сирия.
От друга страна, важно е, че настъпващите сили нямат толкова категорична подкрепа отвън, каквато имаше през 2011 година или дори през 2015 година. Арабските страни, които в началото на сирийския конфликт активно подкрепяха въоръжената опозиция, сега осъдиха нарушаването на суверенитета на Сирия. САЩ, въпреки изявленията си, че не симпатизират нито на Асад, нито на Москва, нито на Техеран, също проявяват предпазливост и мислят за собствените си интереси в региона, както и за защитата на подкрепяните от тях кюрди.
Но най-важното е, че всички регионални играчи помнят произхода на ХТШ и разбират, че за годините на съществуването си идеологията на тази структура не се е отдалечила особено от „Ал-Кайда“ и „Ислямска държава“, въпреки опитите на групировката да изгради нов имидж на борци срещу режима и защитници на гражданското население. ХТШ се обръща към външни играчи, включително Русия, подчертавайки готовността си да сътрудничи с всички и да не действа срещу чужди интереси, когато режимът на Асад бъде свален.
Тези опити обаче не заблуждават никого. Не е изключено в определен момент да започнат диалог с ХТШ, както това стана с талибаните в Афганистан. Но групировката трябва да демонстрира способността си да контролира територия. В Идлиб ХТШ успя, но с разширяването на обема на завладените територии ще трябва да се съобразява с други групировки и техните амбиции. Досега подобни ситуации завършваха с разправии между различни сили. А всеки хаос и липса на власт водят до рязък ръст на терористичната активност. Регионът вече е преживял това — както в Ирак, така и в Сирия. Освен това „Ислямска държава“ продължава да бъде активна.
Затова най-вероятният сценарий е
преразпределение на нови зони на влияние в Сирия,
без да се прави опит за сваляне на Башар Асад. Но този сценарий не е единствен. Не може да се изключи нищо, включително дворцов преврат. Асад може да бъде „предаден“. Той е удобен за Москва и Техеран и е изпитан, но е разочаровал своите съюзници. Освен това наближава проблемът с президентските избори през 2028 година.
Башар Асад оглавява Сирия от 2000 година, когато пое управлението след смъртта на баща си Хафез Асад. За да се случи това, се наложи промяна в конституцията, с която минималната възраст за кандидат-президент беше намалена от 40 на 34 години. Още веднъж конституцията беше изменена през 2012 година, вече по време на протестите в Сирия. Това позволи на Башар Асад да се кандидатира за президент още два пъти — през 2014 и 2021 година. Но след това приключват възможностите му — ако конституцията не бъде променена отново, той формално няма право да се кандидатира на изборите през 2028 година.
Това би могло да стане, ако работата на Конституционния комитет завърши с резултат, изгоден за Дамаск. Но перспективите за това са силно неясни.
Първоначално изглеждаше, че 2028 година е далеч и всички проблеми ще бъдат решени дотогава. Но сега всичко е още по-объркано. Ситуацията се усложнява допълнително. Опозиционните сили все по-силно заявяват, че текущото настъпление е повод да се върнат към цялостно решение за бъдещето на Сирия. Анкара подкрепя тази идея. След нея могат да последват САЩ и Европейският съюз.
Тогава много ще зависи от това колко твърдо Русия и Иран ще държат на Асад, който се е вкопчил във властта и президентския пост с мъртва хватка.
