Мирният план на Пекин за войната в Украйна гръмна в деня на годишнината от руската агресия (24 февруари) като празничен фойерверк за Москва и се разпиля на конфети, колкото да замърси и без това нечистия международен пейзаж. В Европа му изръкопляска само унгарският премиер Виктор Орбан, който бе запитан в парламента по този повод дали е руски агент. Нищо чудно да се обади и българският президент Румен Радев, чиято риторика напроследък звучи като китайската дипломатическа лирика, възхваляваща мира, без да помага на жертвата на агресора да се защити.
Китай, който претендира за глобална роля, сякаш замени с политическа карантина санитарните мерки срещу ковид-19, които продължително го изолираха от света. Изненадващо е как такава голяма държава успя да се сниши зад международния хоризонт, когато за първи път от много години избухна война, придружена с ядрени заплахи. Въпреки че е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН и носи повишена отговорност за световния мир, Пекин четири пъти се въздържа да подкрепи резолюции на Общото събрание на ООН срещу руската агресия в Украйна. Отсъствието на неговия глас в многонационалната група държави, защитаващи Устава на ООН срещу усилията на Москва да наложи свой международен ред, бе ярък показател, че Китай има причини да е пасивен към трагедията в Украйна.
Проблемът не е в Киев, а в Пекин
Украинският президент Володимир Зеленски изрази положително отношение към мирния план на Китай, въпреки че в него няма реален път към мира. Той даде да се разбере, че очаква президентът Си Цзинпин просто да се въздържи от военна подкрепа на агресора, за която има опасения напоследък. Пекин предизвиква силни подозрения, защото упорито отказва да осъди поименно Русия. Нищо чудно мирният му план да е димна завеса, зад която все пак да започне да праща оръжия на Москва, но заобиколно - например, през Беларус. Посещението тази седмица в Пекин на беларуския президент Александър Лукашенко, който не крие склонноста си да говори като емисар на Путин, заслужава повишено внимание.
Какви интереси може да има Китай, за да вземе страна в конфликта? Най-общо погледнато те са два стратегически и един тактически. Не става дума за симпатии и антипатии, а за собствени сметки. Когато други държави спорят за територии, Пекин не се интересува кой е крив и кой е прав, а се придържа най-общо към принципа за териториалната цялост. На пръв поглед така спазва Устава на ООН, но в действителност поставя на преден план собствената си стратегическа цел за присъединяването на Тайван, който смята за незаконно отделила се част от своята територия. Неслучайно той никога не е заявявал, че Крим е руски.
Вторият стратегически интерес
е да се пребори с най-силния си съперник в Азия - Русия. Но няма ли противоречие между тази цел и евентуалното подпомагане на Москва с оръжия? В Далечния изток политиката винаги има по-дълбок смисъл от онова, което се вижда. Откакто през 1970 г. излезе филмът "Бялото слънце на пустинята", в съветското (а после руското) външно министерство цитират думите на другаря Сухов: "Восток - дело тонкое". Същото се чуваше и в Пети отдел ("азиатския") на нашето външно министерство, където работеха много съветски възпитаници.
Китай съзнава по-добре от всеки друг, че Русия губи войната в Украйна. Причина за неговата изострена прозорливост са собствените му грешки от кратката му война срещу Виетнам, които Русия буквално копира. През февруари 1979 г. Китай нападна Виетнам със същото високомерие да му даде урок за назидание, с каквото Русия смята Украйна за непослушна своя провинция. Сравнението произтича от историческия факт, че Виетнам е бил хиляда години китайска провинция. Огромното на пръв поглед превъзходство също бе налице и в двата случая. Китай нахлу тогава с 250-хилядна армия, като смяташе за 10 дни да превземе Ханой. Русия си мислеше, че ще превземе Киев за три дни. Агресорите срещнаха еднакво силен отпор, който не са очаквали. Военната им тактика също бе еднакво сбъркана - масиран войскови натиск, без да се държи сметка за жертвите.
Посещавал съм два пъти преди 42 години граничния район край Каобанг и Лангшон в Северен Виетнам и местни граничари са ми разказвали как са изглеждали битките. От планинските проходи са прииждали потоци китайски войници. Виетнамците са ги обстрелвали от картечни гнезда по околните канари. "Виждах, че много от тях падат. Но идват все нови и нови. Сякаш мъртвите стават и тръгват. Потръпвах от ужас", каза ми един от защитниците. Танковете пък са били още по-лесна плячка за виетнамците, защото в тесните проходи е било достатъчно да ударят първия и последния танк, за да блокират цялата колона. Същото се наблюдаваше и в Украйна. Руснаците не брояха жертвите си, а танковата им колона към Киев се обездвижи и се оказа безполезна.
Когато станало ясно, че не напредват, китайците подложили на терор местното население в районите, докъдето стигнали. Виждал съм по виетнамско-китайската граница изоставени мъртви градове и села, обрасли в гъста растителност като храмовете край Ангкорват в Камбоджа. Руснаците също преминаха към безогледно тероризиране на украинците, след като затънаха в позиционна война.
Прилики има и в това, че войните са на ядрени държави срещу неядрени, но
оттук започват и разликите
Китай нито веднъж не прибегна към заплахи с ядрено оръжие, докато Русия постоянно напомня, че го държи под ръка. Втората голяма разлика е, че Китай имаше план за отстъпление. След като разбра, че няма да спечели светкавична война, Пекин изтегли войските си месец по-късно. Русия обаче навлезе във военно тресавище, от което вече година няма представа как да се измъкне.
Китай има интерес тя да затъне още повече, защото това ще води до нейното отслабване. Не бива да се забравя, че Москва изтегли войници от гарнизоните си в Далечния изток, за да ги прати в Украйна. Освен това тя изтощава ресурсите си, понася икономически щети от западните санкции, оплита се във вътрешни напрежения и дори съзира риск от разпад, изправена пред перспективата да се провали във войната. Всяко празно пространство, оставено от Русия в Далечния изток, ще е простор за експанзия на Китай, който има възможност за разрастване както по демографски, така и по икономически причини. Затова ако продължаването на войната зависи от редовното попълване на руските арсенали, Китай ще даде помощ на руснаците - през Беларус, Северна Корея или дори пряко.
Възможно е обаче Русия сама да схване (с Путин или без него), че в тази война има много повече какво да загуби, отколкото да спечели. Перспективата да излезе от нея като второстепенна световна сила става реална. Ако спре агресията си, Китай пак ще извлече полза, като се представи за миротворец с предложение да посредничи за преговори. Той ще подобри повехналия си международен авторитет (заради двойната си игра и заради подозрението, че би нападнал Тайван по примера на Москва) и ще се възползва от запазените си икономически контакти както със Запада, така и с Русия.
Китай може да учреди международна награда "Златен дракон" и да удостои с нея руския президент Владимир Путин. Причината е, че докато в европейската култура драконът е носител на злото, в китайската е символ на доброто. На български това се превежда с пословицата "Нещастието за едни е щастие за други".
