„Андрей Кончаловски е легендарен човек — така го представи тв водещата Ксения Собчак в ново интервю, взето по обичайния за днешните времена начин - онлайн от чужбина. — Винаги е интересно да го слушаш, дори когато категорично не си съгласен с него. Той е виждал Сталин, спорил е с Тарковски, получавал е Венециански лъвове, работил е в Холивуд и е разбрал някои неща за живота."
Собчак: Андрей Сергееич, вашият филм "Скъпи другари" е в краткия списък за "Оскарите" в чуждестранната категория. Вече можем ли да ви поздравяваме, или е още рано?
Кончаловски: Пастернак е казал — това е много трудно да се следва, но… „Ти сам не бива да различаваш поражението от победата“. Лично за мен най-приятно е очакването. Най-хубавото очакване в моя живот беше във Венеция. За първи път попаднах във Венеция с мой късометражен филм, който получи награда (дебютният на Кончаловски „Момче и гълъб“ - 1961 г. - б.р. ). Андрей Тарковски също беше там с „Иваново детство“ (първият филм на Тарковски, награден със „Златен лъв“). Последните три дни преди прожекцията, през които се разхождахме във Венеция, бяха най-хубавото време - заради надеждите! След това вече може да не дадат или да дадат, но…
- Но вие "Оскара" не го обичате, помня, че го сравнявахте с "Макдоналдс" през 2017 г.
- Да. Преди 30 или 40 години, когато пристигнах в Америка, "Оскар" беше съвсем различна награда от днес. Първо, тя ми беше много необходима. Аз градях кариера в Холивуд, имах нужда от отличие. Оскарът осигурява веднага паспорт за следващ филм, възможности, всички агенти започват да се интересуват от теб, канят те звезди… Когато „Влакът беглец“ получи номинация, Барбра Стрейзанд ме покани на яхтата си. Разбира се, много е приятно да се чувстваш нужен. Това е много важно за артиста. Особено в киното, където винаги харчиш нечии чужди пари. Днес аз съм много скептичен, че чуждестранната публика, и в частност американската, може да разбере новия ми филм. Естествено, могат да разберат, че някакви лоши чекисти са разстреляли демонстранти. Но да схванат смисъла на съветския живот ще им бъде трудно.
- А не ви ли се струва, че мнозина ще го разберат не само като филм за съветската реалност, но ще открият и много съвременни паралели?
- Често ме питат „Как така отгатнахте какво предстои“. Нищо не съм отгатвал. Винаги съм смятал, че актуално е това, което вълнува. А както е казал Пушкин, в изкуството вълнуват три струни: смях, ужас и състрадание. Трите маски на гръцката комедия и трагедия - смееща се, плачеща и ужасена. Ако докосва една от тези три струни, то вече е актуално.
- Дори да не сте имали такова намерение, заради вашия гений филмът звучи много съвременно.
- Не! Тук няма никаква гениалност. Така се случи. През 1962 г. някой в института каза - а вие знаете ли, че някъде на юг е имало демонстрация и са стреляли в народа? Наистина ли? Да. Добре, да отидем да пийнем. И това бе всичко - случаят излезе от съзнанието ми. Аз мислех за Куросава, Фелини и как да вляза на специалната прожекция да гпедам последния филм на Антониони. През 1990 г. Военната прокуратура се зае със случая и се появиха няколко публикации. Започнах да чета и си казах, че трябва да помисля по този случай, защото е много интересна тема. Мислих - и пак забравих. После излезе сериалът на Костя Худяков „Однажды в Ростове“, базиран отчасти на новочеркаските събития. И пак забравих. А години по-късно правих в Италия „Антигона“ и като гледах Юлка (Юлия Висоцкая, съпругата на Кончаловски, която напоследък играе в повечето му филми - б.р.) , изведнъж ми прищрака как да събера мощта на античната трагедия със съвременността. Втората ми отправна точка дойде от филма „Рай“. Там главният герой е немски офицер, аристократ, красавец, свири Брамс и обича Чехов, сланивинст - нацист. И му дадох тази реплика - „Ако живеех в Русия, обезателно щях да съм комунист“. Тогава си помислих - не мога ли да направя огледално отражение на тази фанатична преданост? От тези две идеи възникна образът на партийната ръководителка - много съветска жена и сталинистка. От първото поколение родени в СССР сталинисти. Когато Хрушчов разруши култа към личността, тези хора изгубиха смисъла на живота си. Беше ми много интересно да покажа герой, който губи смисъла на живота си. Този проблем възниква при всеки идеалист, който започва да мисли. Това е филм за крушението на идеите, безусловна трагедия.
- А вие не сте ли идеалист?
- Предаността към дадена идея е идеализъм. Що се отнася до мен, аз съм изминал дълъг път… Чехов има едно забележително изказване: „Между „Има Бог и „Няма Бог“ лежи огромно поле, което истинският мъдрец изминава с голям труд“. Изтъкнатият славист чеховед Чудаков казва, че не е важно дали мъдрецът върви от "Има Бог" към „Няма Бог“ или обратно. Важното е, че върви по това поле.
- В коя част на полето сте сега - по-близо до „Има Бог“ или до „Няма Бог“?
- Това зависи от деня. През 1953 г., когато бях на 16, Миша Казаков ми каза да изляза на улицата. Излязох, той се огледа и ми прошепна, „Хрушчов е говорил, че Сталин е убиец“. Лъжеш - казвам му. Той продължи: „Не, казвам ти го под секрет, но вече цяла Москва говори“. В този момент Хрушчов не стана моят герой. Идеята, че е велик човек, възникна по-късно. Питаш ме аз идеалист ли съм? Аз съм вярвал в различни неща и съм бил убеден, че определени неща са били необходими за живота, за страната… Днес, в този момент, аз вярвам в това, че… (много дълго замисляне) Аз съм муха в куфар. Аз летя, местя се от стена на стена, срещам се, общувам, решавам проблеми, мисля… Но абсолютно не се замислям и даже през ум не ми минава, че някой носи куфара нанякъде. И въпросът кой плаща на носача също не ми минава през ума.
- Възхищавах се на вашата смелост, когато гледах интервюто ви с Владимир Познер. Пред огромната аудитория на Първи канал вие казахте „аз съм руски човек, усвоил европейските традиции. Не съм европеец, защото предпочитам да живея не според закона, а според разбиранията си“.
- И ти живееш според разбранията си. И аз. Имам своя ценностна система, която не е буржоазна. Ние, Русия, не сме буржоазна страна. Ние живеем в добуржоазна страна. Ние сме селяни - не в смисъл, че обработваме земята, това са фермери, те не са селяни. Ние искаме да отнемем от този, който има, и да си го поделим.
- 1962 или 2021 година? В коя епоха бихте предпочели да живеете? Като Андрей Кончаловски.
- През 1962-ра бях млад, пълен с илюзии, и с удоволствие бих минал отново през всичко, което съм преживял. Толкова открития имаше. Но не бива да се сравняват тези две епохи, защото тогава ние строяхме червения проект с кръв и счупени кости. Това беше социализъм, базиран на индустриалното общество. Сега живеем не просто в постиндустриално общество, а в епохата на изкуствения интелект, когато не трябва и няма нужда от свръхпроизводство. В момента на планетата стоят 16 млн. нови автомобила, които няма кой да купи. Има такива снимки в интернет. Те няма да бъдат продадени на по-ниски цени. Те ще бъдат върнати в заводите и пренаправени, за да няма безработица. Свръхпроизводството само по себе си е капитализъм. Клаус Шваб е прав. Тази система е свършена. Имаме нужда от нова. Ние сме на ръба. И този нов социализъм не е задължително да бъде такъв, какъвто беше през 60-те години в Русия.
- Ако вас, като мислител, философ, един от живите гении, Путин ви попита какво трябва да направи — не за управлението на страната, а като отношение към либералната интелигенция, която излиза, протестира, разследванията, Навални и всичко това. Какво бихте го посъветвали?
- Не бих отговарял на тези въпроси. Бих му казал „Владимир Владимирович, аз не разбирам нищо от това“.
- Наистина ли не разбирате?
- Ще повторя — аз не знам накъде носят куфара. Обективно е по-добре човек да бъде смирен, отколкото да се опитва да намери рецепта. За мен е много важно, че правителството на Русия не разбира спецификата на руския геном, не разбира руската култура и не разбира как да измени тази култура. Правителството би искало да промени държавата. Но затова първо трябва да измени тази култура. Това не може да стане със заповед или закони. Културата може да се промени само с образование. За образователни програми са нужни много умни хора, каквото в Русия има, но ние не ги използваме.
- Защо решихте да заминете за Америка? За разлика от съветските дисиденти вие не се спасявахте от съветска Русия. Вие бяхте успешен, вече утвърден режисьор. Наистина не разбирам — тук имахте всичко.
- През 1962 г., още като студент, когато за първи път пътувах за Италия, попаднах в Рим. Пристигнахме през нощта, аз и един оператор от Ташкент догонвахме съветска група туристи. Киносъюзът и туристите отиваха на Венециансикя кинофестивал. Погледнах през прозореца - а навън светлина. Улиците сияят, хора пеят. Попитах на рецепцията в хотела - какъв празник е днес? А той вика — никакъв празник, ние така си живеем. У нас в Русия по това време илюминации имаше три пъти годишно - на 1 май, на 7 ноември и на Нова година. Когато видях, че може да се живее различно, това беше културен шок. И аз, и Тарковски бяхме абсолютно потресени от начина на живот. Сега някой едва ли мисли така, но когато с Андрей пишехме сценария на „Андрей Рубльов“, той искаше да отиде точно във Венеция с този филм. И затова измислихме образа на италианския аристократ. Но във Венеция не се получи, получи се след това в Кан. Много исках да пътешествам. А възможностите за пътешестване бяха ограничени от това, че трябва да попадна в делегация, да бъда одобрен от комисия, включително и от районния комитет, в който някакви странни пенсионери те питат дали знаеш кой е генералният секретар на комунистическата партия на Португалия. И си мислех - защо е всичко това? Защо не мога просто да се кача в самолета и да отлетя? Помня, когато попитах Кулиджанов мога ли да остана още два дни, той каза „Не, драги мой, ние пътуваме всички заедно“. Постоянната ми мечта да пътувам беше неутолима. Исках да пътешествам. Но затова трябваха и пари. Пари нямаше. Рубли не обменяха. Значи, за да имаш пари, трябва или да продадеш нещо, или да ги изработиш. Това беше смисълът на моето заминаване. Не свободата, а пътешествието.
- Сега смятате ли, че решението ви е било погрешно и може ли да се каже, че не сте успели да монетизирате и да разкриете тази загадъчна руска душа пред западната аудитория?
- Ти си човек, роден и възпитан в условията на свобода, възникнала след перестройката. Помня те като тийнейджър в Лос Анджелис, недоволна, че сладоледът ти бил много сладък. Ако на мен, ако когато бях на 16, някой ми бе казал, че ще ям сладолед в Лос Анджелис, аз щях да се побъркам от щастие. Защото съм продукт на съветската система и за мен да замина в чужбина беше мечта. Не да замина завинаги, а просто да постоя малко. Баща ми ми донесе малка бутилка кока-кола през 1953 г. Аз я поставих на една лавица и я показвах на приятелите си. Дори не я отворих. Бях абсолютно съветски човек, който все пак имаше някаква представа от Запада, защото живеех елитарно. Когато бях на 15, всички мечтаехте за рокендрол, джинси и дъвка. Баща ми ми е носил дъвка, помня, че дъвчех една по три седмици. Това са комплекси.
- Преди интервюто препрочетох книгата ви „Низки истини“, написана доста отдавна. Днес, в съвременна Америка с MeToo и фeминизма, тя би прозвучала съвсем различно. Тези откровения, свързани с различните музи във вашия живот, няма да бъдат приети добре. Не се ли боите, че вашите думи, включително и за продуцента Уайнстийн, когото бихте наели, могат да ви попречат да получите заслужения "Оскар"?
- Напълно възможно. Но нито аз, нито някои друг можем да изменим нещата, които стават в Америка, в Русия, в Китай. Това, което става в Америка, е друг куфар, който някой носи нанякъде.
