Има май една такава игра; не съм по електронните игри, ама съм й мяркал рекламите. Игри на тронове, ковачници на империи - властта е привлекателна винаги както за шоубизнеса и изкуството, така и за хората, да не говорим за хората с вроден хъс към повече лична власт. За тия неща разсъждавам, докато се разхождам из града Киев. Ще призная, че бях пълен с любопитство към днешна Украйна.
Идвал съм в Киев преди повече от 30 години
на гости на свой приятел, киевски евреин. Другарят ми ме запозна с интелигентна своя компания, показа ми Днепър, Киево-Печорската лавра, "Свети Андрей", "Крещатик" и други важни места на града още тогава. Дали обаче поради младостта си, дали поради свои някакви разсейки, също впрочем свързани с младостта, гледах не толкоз музеите и сградите, а безспорната красота на повечето украинки - имат я.
Днес украинките пак са си хубави. Градът също е хубав, с носталгичната хубост на място, пълно с история и кръстопътни потоци от култура, пари и политика. Капитализмът изглежда победител, а той умее да създава привлекателност, особено по фасадите. Преди трийсет години не беше съвсем лесно да намериш кафене - сега е пълно. Улиците са чисти, минувачите добре облечени, има и немалко туристи. Страната - около пет-шест пъти по голяма от България по население и също толкова по територия, по нещо ни прилича. То е, че освен фонетичните, па и етимологичните езикови съответствия помежду ни, и политически вървим по сходен маршрут. Той не е лек. Изглеждаме по-напред днес по него, горе-долу толкова по-напред, колкото примерно Чехия изглежда по-напред от нас. Нямам предвид само пенсии, заплати, производителност, култура на труда и прочее. Имам предвид замяна на имперското мислене от периферен калибър с нещо друго.
Ала що е имперско мислене?
Не бързайте да смятате, че то е априори нещо само лошо. Или пък нещо хубаво. Човешките общности винаги са раздирани между центробежни и центростремителни сили. Римската империя не би създала цивилизационните основи за нашето общо бъдеще, ако не беше трупала излишъци от богатство в метрополията, които дават възможност както за още повече завоевания, така и за налагане на единни норми, за развитие на висока култура, за усъвършенстване на бита, законите, образованието, административното управление. Излишъците създават предпоставки за наличие на свободни от тежък физически труд хора и прослойки, а тези последните пък движат прогреса напред, твърди проф. Джаред Даймънд в "Пушки, вируси, стомана". Той изглежда прав. От тази гледна точка и една от най-мощните империи - Британската, изживя своето детство, после своя грандиозен разцвет - когато ситният, общо взето, остров управляваше половината свят - и като население, и като територия. Ръдиард Киплинг в стихотворението си "Бремето на белия човек" възхвали тази имперскост. Британия изживя и своя разпад, но влиянието й в културен, във финансов и политически план е все още огромно. Разбира се, забавни хора като г-н Борис Джонсън са в състояние да ни внушат труизми от типа: sic transit gloria mundi, или че печалността за едни е хумор за други и нещата рано или късно се обръщат.
Ала нека ние се върнем към Украйна. Бедните тук са по-бедни от нашите, а богатите - тоест олигархиатът - по-богати. Още една особеност на прехода в Източните страни. В същото време се усещат две неща - голямата част от хората не искат да са периферия на империя. Това първо. Второ - голямата част от хората вероятно в бъдеще ще поискат и ще постигнат нова интеграция, частична или по-пълна, с бившата метрополия. Ще кажете - парадокс. Не - естествено е. Не черпя тези размишления от разговорите си - например как таксиджия ми рече: ей, скараха ни, а сме толкоз близки народи, не е нормално. Или друг киевлянин, който ми рече - аз съм руснак, жена ми е украинка, децата ни какви са - ами хора са. И тук, и там им е свое.
Черпя тези заключения от общия ход на историята. Империите с териториално-експанзионистичния им рефлекс на съществуване
са на път да изчезнат
Като Отоманската, като Австро-Унгарската, като Британската. И като Руската, наследена от Съветската. (И досега някои историци отричат съветската система да е била империя, но аз я виждам тъкмо такава. Спомням си, че по време на Олимпийските игри през 1980-а в Москва официалният лозунг беше "За антиимпериалистическа солидарност, мир и дружба" примерно, а наивен западняк запита: "Ама как за антиимпериалистическа", това не обижда ли домакините, нали са империя?".)
Империите никога не се отказват сами от имперскост. Освен това имперският инстинкт не изчезва. Твърдя обаче, че териториалният експанзионизъм в стария му вид е продукт на миналото. Затова влиянието в бъдещия свят на силите, които искат планетарна значимост, е свързано с повече свободи и права на отделната личност и с тяхното гарантиране.
Иначе Киев е красив град. Хората са една идея по-напрегнати, отколкото тези в Кобленц или Поатие например, но искат същото, каквото и ние, и всички - повече сигурност и по-високи доходи. И интеграция, и единство - но от нов тип. Моделите от новия тип сега впрочем се коват.
Затова ковачниците на империи от стария тип ще останат вероятно само в игрите. Ала какво ни кове бъдещето, можем само да се догаждаме.
