Историята на детската литература е история на идеята за щастие. Детската книга я купуваш за някой друг, към когото се отнасяш с грижа и обич; или за детето, което си бил и което още се нуждае от грижа и обич. Детската книга говори на два езика – този на думите и този на картинките, и тези два езика се спояват в света, който нейният читател за малко ще населява – или нейният слушател, защото детската книга често се чете на глас и това я сродява с музиката и театъра. Ако си спомним какво са ни купували нашите родители, ще разберем какво са искали за нас; а ако искаме да си обясним какво се случи с детската ни литература през последните трийсет години, трябва да започнем не толкова от автора, колкото от родителя, който купува книга на детето си; от неговите надежди и страхове.

Добре помня например, че след края на 80-те раят, или "хепиендът", беше географско понятие и за него трябваха визи. Родителите изпращаха децата си на школи, за да учат езиците на рая, и им купуваха книги, преведени от тези езици. Търсенето на българска детска литература (а и на български автори въобще) спадна рязко – до екзистенц-минимума. Най-важното беше да живееш в "света", спрямо който се усещахме като далечна провинция – колкото по-неопосредствана е връзката ти с него, толкова по-добре. Хората искаха децата им да живеят в пряк досег с реалността – по възможност не с тяхната. Затова търсената детска книга от това време беше най-често луксозна преводна енциклопедия с реалистични рисунки или още по-добре - снимки. Алтернативата беше свръхевтиното издание, щадящо семейния бюджет и безпощадно към качеството – затова дори световни имена като Янош се появяваха у нас тънички, захванати с телчета, незабележими, предимно резултат от издателския инат: да направиш нещо според вкуса си, не според пазара. Така се появиха на български Туве Янсон и Ева Яниковски. Така се появиха и няколко прекрасни, но за жалост изброими български детски книги, дело на автори като Виктор Самуилов, Иван Цанев и Станка Пенчева, на художници като Яна Левиева. За усещането за тези книги като за красиви острови извън картата в главата на типичния родител способстваше и спънатото разпространение – към средата на 90-те масово се закриваха книжарници, а книгите се продаваха на сергии на улицата. Още по-трудно беше в малките градове, където понякога липсваха и тези покрити с найлон маси – а и много от хората с деца бързаха да се преместят от там. Малкият град беше провинция на провинцията – или поне неговите жители го усещаха така. А дори когато съществуваше и си струваше, българската детска книга беше невидима за медиите: критиката, която преживяваше свои собствени кризи, гледаше отвисоко на жанра въобще.

Приятно е да разказваш тези неща в минало време. Разгърнете някой от двата международни каталога на българската детска литература или вижте сайта "Детски книги" и ще усетите как разстоянията между два добри примера вече не са космически; напротив, полето се запълва и (слава богу) става изключително конкурентно. Поне половината от новите детски издания на книжарските витрини са с български илюстратори; широка палитра от техники и почерци от триизмерната игра през визуалния ребус, класическия щрих или усещането за движение и спонтанност. Ако през 2011 г. беше комплимент да ти кажат, че "книгата ти не прилича на тукашна", сега вече не е така, напротив – някои от най-хубавите издания са тъкмо български, а биха стояли прекрасно навсякъде по света. Което започва и да се случва – Юлия Спиридонова е издавана в Унгария, Петя Кокудева – в Германия, Радостина Пеева – в Китай, и т.н. Илюстрации на Кирил Златков и Миглена Папазова можете да видите в Русия, Беларус и Украйна, на Калина Мухова – в Италия, на Капка Кънева – в Испания, и пр. За разлика от предишното поколение талантливи художници като Ясен Гюзелев, Ясен Григоров и Емил Марков, които намираха издателска подкрепа първо навън и едва след това в собствената си страна. Илюстратори като Люба Халева могат да си позволят да рисуват на международно ниво тук.

В момента има поне 5-6 издателства, които специално залагат на илюстрацията и активно работят със съвсем младото поколение художници – тези под 30 години. Добрите примери са повече, отколкото може да понесе един вестникарски текст. Промениха се и преводната детска литература, и качеството на полиграфията – Ребека Дотремер и Шон Тан се появиха у нас в истинския си блясък, без компромиси "като за тук".

Какво се случи? За една част от новото поколение родители понятието за рай се прехвърли от пространството във времето, където му е мястото. С падането на визите и евтините самолетни билети чуждите страни станаха по-малко въображаеми и по-обикновени, а нуждата от въображение за промяна "тук и сега" – по-осезаема.

Разбира се, става въпрос за сравнително малко хора на фона на общото население на страната. И все пак достатъчно за един книжен тираж – за поредица от тиражи на книги, създадени според вътрешното разбиране на авторите си какво е добро. Разнородният им характер отговаря на самото естество на детската книга, която няма как да е една и съща за двегодишното дете, за третокласника и за тийнейджъра, разсмиваща, утешителна, отворена към неизговорени с децата теми, звънка, лаконична, експериментална и пр. Има автори, които последователно развиват стила си – Юлия Спиридонова, която умее да заплита увлекателни фабули и да насища със смях езика на публиките си; Петя Кокудева, която пък заскобява фабулирането и работи върху персонажа и неговата способност да мисли неочаквано; Мая Дългъчева, чиито истории са пропити от емпатия; Сотир Гелев с лекотата и закачливата сдържаност на своите истории. Многократно се е разширил и обхватът от теми, по които говорим с децата. Като започнем от чудесната "Книга как се прави" на Ася Колева-Стоянова и завършим с "Кико без криле" на Радостина Пеева, която по ненатрапчив начин засяга въпроса за смъртта.

В момента най-интересният за мен въпрос е дали българската детска литература ще излезе от своя балон, дали ще започнат да я купуват и други извън онези 1000-2000 семейства, които я следят и обичат. Дали ще стигне до книжарниците в малките градове – там, където ги има; дали нормалните разходи по един достоен печат ще продължат да я правят недостъпна за мнозина; дали публиката ще изпита потребност от повече критика, която да излиза извън жанра на рекламния текст; дали появилите се малки и качествени издателства ще издържат и ще създадат ново ниво на "нормалност", увличайки със себе си и останалите, или ще се върнат към големината на тиражите като мерило за смисъла на своята дейност. Ще продължи ли вълната на тематично и жанрово разширяване или, напротив, ще се сблъска с един нов консерватизъм, който напомня за репликата на Андерсеновия герой "Как могат да се разказват подобни неща на дете?". Ще нараства ли държавната подкрепа или добрите инициативи - като подкрепата за български щанд на Международния панаир в Болоня - ще бъдат изоставени? Как ще се развива връзката между детската литература и училищното образование - и тук нямам предвид влизането на текстове в учебници, а идеята, че учебникът също е вид книга, която учи и с вида си, и с красивия си и ясен език от първото до последното изречение?