Пишейки за Йосиф Бродски, именитият негов приятел и известен литературен критик разсъждава за разликите в манталитета на писателя, идващ от социалистическите страни и на този, роден и живял на Запад. Предвид значимостта на темата и за нас, публикуваме този текст, наречен "Бродски в Америка", в превод на Надя Попова.

------
Бродски пристига от Лондон в Детройт на 9 юли 1972 го­дина. От самото начало американският му живот се завър­та на високи обороти. Вече на 21 юли той лети за Западен Масачузетс при американския си преводач Джордж Клайн, за да поработят заедно върху книга с избрани стихове. Ра­боти главно покатерен на дърво: страшно му е харесала къ­щичката сред клоните на един стар дъб - американците чес­то строят такива къщички за игра на децата си. Благодаре­ние на вестниците и особено на телевизията, оповестили на страната за пристигането на руския поет изгнаник, върху Бродски валят безбройни покани. Клайн разказва, че от ля­тото на 1972-ра до пролетта на 1973 година е излизал пред публика в университетите и колежите на Америка заедно с Бродски в качеството си на негов преводач около трийсет пъти. Бродски е бил особено трогнат от това, че са му пи­шели, предлагайки гостоприемството си и най-обикновени американци. Но той вече е имало къде да се настани, като изключим дъба в Масачузетс.
От гледна точка на имиграционната служба на САЩ, Йосиф Бродски е бил един от няколкото десетки хиляди бивши съветски граждани от еврейски или номинално ев­рейски произход, пристигнали в Америка през седемдесет­те години. Също като някои изтъкнати учени или известни дисиденти от този поток, той не е имал основания да се без­покои кой знае колко за своето бъдеще в новата страна - името му е било известно в академичните, журналистичес­ките и правителствените кръгове. Благодарение старанията на Карл Профер му е предложено място в Мичиганския уни­верситет с годишна заплата дванайсет хиляди долара, кое­то по онова време е една прилична сума. При това той е бил сам и свободен от грижи за семейство.
Обаче трудоустрояването и доходите представляват са­мо част от имигрантските проблеми. На всички нови аме­риканци им се е налагало да преживеят онова, 

което социо­лозите наричат "културен шок", 

да се адаптират в едно об­щество, съградено върху съвсем различни принципи от об­ществото, в което те са израснали. Фундаменталните разби­рания на американската цивилизация поразително са се раз­личавали от руските. "Успех" и "несполука", "богатство" и "бедност", "народ" и "правителство" и дори такива конкрет­ни понятия като "дом", "град", "автомобил", "обяд", "да отидеш на гости" са означавали в Америка не съвсем също­то или съвсем не това, което означават в Русия. Личната свобода, пълната отговорност за собственото съществува­не, пък и материалният комфорт са се превръщали в тежки изпитания за онези, които не са свикнали с тях. Бродски се оказва по-подготвен от мнозина други за първоначалната неуютност на чуждия свят. Той вече има зад гърба си богат опит на отхвърлен от обществото в родната си страна. Да бъдеш хлапак на ученическа възраст в заводски цех, здрав в лудница, интелигент на совхозната нива или чужденец в непозната страна - разликата не е кой знае колко голяма. Изглежда, че той изобщо се е страхувал от социалния уют като път към душевна ентропия още тогава, когато не е ис­кал да се впише в либералния свободомислещ литературен кръг, където многозначително, като химн, се е пеела песен­та на Булат Окуджава: "Возьмемся за руки, друзья, чтоб не
пропасть поодиночке!" ("Да се хванем за ръце, приятели, за да не загинем всеки поотделно!") Той дори се е махал от собствения си дом на собствения си рожден ден, ако сбир­ката е ставала прекалено задушевна.
Пък и страната, в която се премества да живее, не е чак толкова непозната за него. Бродски е от малцината емигри­рали в Америка представители на интелигенцията, преми­нали продължителната школа на задочно познанство с аме­риканската култура. Холивуд, джазът, американската литера­тура са съдържали в себе си колосално количество култур­на информация за презокеанската страна. Бродски не е се е шегувал, когато е посочвал 

за начало на свободомислието в съветска Русия филмите за Тарзан. 

Огласящият с вопли джунглата Тарзан на Джони Вайсмюлер и фехтуващият флибустиер на Ерол Флин наистина са могли да преподадат на впечатлителното дете първите уроци по индивидуална сво­бода като абсолютна ценност, а каубоите и шерифите от уестърните - образец за лична отговорност и за онова, ко­ето Бродски наричаше "мигновена справедливост". Когато Бродски израства и се увлича като мнозина свои връстници от джаза, той разпознава в основите на това изкуство същи­я по същината си принцип на лична независимост, на са­мотна свобода. Във великия роман на Мелвил, в стиховете на Едвин Арлингтън Робинсън, Робърт Фрост, Едгар Ли Мастърс се откриват други, тревожни аспекти на индивиду­ализма. Но етиката на самотното противопоставяне на све­товния хаос и ужас, "мъжеството да бъдеш" са по-привле­кателни от аморалния марксистки детерминизъм ("свобода­та е осъзната необходимост") или от циничния релативизъм, формулиран от персонажа в едно от езоповските стихотво­рения на Евтушенко: "Настоящей свободи - ее ни у нас, ни у вас..." ("Истинската свобода я няма нито у нас, нито у вас...") По-горе цитирахме знаменитата строфа от "Щитът на Ахил" на Одън за малкото зверче от човешки род, което извършва зло, защото никога не е чувало - of any world where promises were kept* ("че дадената дума не е звук, нито че плачат, ако плаче друг"). По същество тук Одън отклик­ва на още по христоматийното (най-христоматийното!) аме­риканско стихотворение от двайсети век "Спрял в гората през една снежна вечер" на Робърт Фрост, което завършва така: 
Но обещаното ценя
и нямам право да заспя,
и нямам право да заспя.
(Превод от английски Евгения Панчева)
Това е само пример как благодарение на внимателния прочит на американска поезия Бродски е могъл индиректно да получи представа за обществото, където личната отго­ворност е аксиоматична.
Бродски неведнъж е повтарял, че може да се живее в чужда страна само в случай, 

че силно обичаш нещо в нея. 

"Което ми се харесва лично на мен, това е, че тук бях оставен насаме със себе си и с онова, което мога да нап­равя. И затова съм безкрайно благодарен на обстоятелс­твата и на самата страна. В нея винаги са ме привличали духът на индивидуална отговорност и принципът на част­ната инициатива. Тук непрекъснато чуваш: ще опитам и ще видя какво ще излезе. Изобщо, за да живееш в чужда страна, трябва силно да обичаш нещо в нея: духа на зако­ните или деловите възможности, или литературата, или историята й. Аз особено обичам две неща: американската поезия и духа на американските закони. Моето поколение, групата хора, с които бях близък на двайсет години - ние всичките бяхме индивидуалисти. И наш идеал в този сми­съл бяха САЩ - именно поради духа на индивидуализъм. Затова, когато някои от нас се озоваха тук, имахме усе­щането, че сме у дома си: излезе, че сме повече амери­канци от местните хора."