Геният Микеланджело според съвременниците му е бил тежък за общуване човек, с много кусури, а Кончаловски във филма си не му спестява и разкритията за извънредната стиснатост, дори алчност на великия скулптор. Филмът, преведен у нас като "Грехът на Микеланджело", ще бъде представен през декември на фестивала "Киномания", но световната му премиера мина в Италия, вече се показва и в Русия. Критиците вече отбелязаха една от особеностите, допринасящи за силното внушение - режисьорът е предпочел основно непрофесионални актьори италианци. 
Продукцията е руско-италианска и се фиксира върху най-продуктивния период на великия италиански художник. Става дума за периода, когато Микеланджело работи по стенописите на Сикстинската капела, и междувременно създава един от шедьоврите си - статуята на Давид. Находка е ролята на Микеланджело - тя се изпълнява от актьора Алберто Тестоне, който е професионалист съвсем отскоро и който просто хипнотизира с лика си, а и с приликата си с Микеланджело. 
Бюджетът на филма не е малък - самият Андрей Кончаловски обяви, че за филма са похарчени около 15 милиона евро. 
Поразителен обаче е образът на гения - виждаме един Микеланджело, който твори и се мъчи, но в същото време е заложник на борбата между семействата Медичи и Дела Ровере, който хитрува, лукавства, пиянства, лакоми се за пари и търси нещо като убежище в творчеството - само то истински го привлича, оказва се. Кончаловски не просто живописва Микеланджело; той оглежда собствената си съдба през призмата на ренесансовия гений - подозират не един и двама критици. Денис Рузаев например пише: "Ала какво именно интересува Кончаловски, който отдавна вече не се идентифицира само като режисьор, но и като мислител, който в изказванията си с лекота оперира с цивилизационни и културни реалии, размишлява за съдбата на народите - във фигурата на Микеланджело?" Според него е именно конфликтът между "божествеността" на стремежите на Микеланджело (за лайтмотив на които служи "Божествената комедия" на Данте, по която скулпторът непрекъснато се равнява) и всички изкушения наоколо. Геният на Възраждането през очите на Кончаловски е видян като "човек маниакален, вятърничав, вероломен и безпринципен." Грехове, които обаче режисьорът в крайна сметка очевидно прощава на героя си, когато завършва филма си с избрани фотоси от шедьоврите на Микеланджело. Един вид - историята ще запази тъкмо това, а не предателствата и алчността на Буонароти. 
Централен образ във филма е огромна мраморна скала. Предстои й да стане основа на поредното произведение и това ще струва много на всички наоколо. То ще е с цената на огромни усилия и жертви. Колосалните размери на скалата и свързаните с това технически трудности са накарали работниците да кръстят мраморния къс "Чудовището". Впрочем така Кончаловски, според самия него, искал да назове филма си първоначално. Микеланджело сам себе си вижда като чудовище, докато страда от несъвършенствата на собствената си човешка природа и без да може да се примири с нея. Остро усещаният контраст между осъзнаването на безсмъртието на собствените произведения и собствената несъвършена природа прави героя повече от болезнен. 
Маестрото, според критиката, непрестанно е плен на безплодни рефлексии и безсмислени диалози наум с кумира му Данте, без да може да намери оправдание и прошка в себе си. Това му коства големи страдания, а с тях възниква и зрителското състрадание, съответно - симпатия. 
"Снимачният процес беше мъчителен. Всеки кадър следваше да бъде изграден като частица от общ пъзел", споделя режисьорът в интервюта.
Безусловен успех на лентата критиците виждат в масовките, в реалистичния образ на средновековното битие с цялата му мръсотия, грубост, яркост и емоционалност. Сцените са пълни както с бляскави картини от Ренесансовите постижения в изкуството и архитектурата, така и с цялата прах, кал и вулгарност на епохата. "Грехът на Микеланджело" в историческия си реализъм е мъчително конкретен и буквален. Докато главният герой произнася "Мен ме тегли към Бога", камерата показва струпеите по нозете на Лъв Х в крупен план. Или се задържа по разсипаните по пода на работилницата флорини или върху голия задник на един от чираците на маестрото, сношаващ се с щерката на каменоделец. 
Като цяло филмът е внушителен, едва ли може да не се хареса, защото киноразказът увлича и не оставя място нито за скука, нито за разсейване. А на въпросите дали буди противоположни тълкувания - вероятно да, и съвременните биографи на Микеланджело сигурно ще има над какво да се замислят - сега и в бъдеще. Характерът на художника не е бил от приятните, но нас ни интересува и характерът на Кончаловски. Защо все пак световноизвестният режисьор така настойчиво противопоставя високото изкуство на жалката реалност, творческия идеал на земното падение? Всъщност ние във филма почти не виждаме кадри на съзидание, на творчество - преобладават тези на преговори с клиенти, на разправии с чираци и каменоделци, на далавери с властимащи. Голяма е съблазънта да предположим, че срутвайки кумира и после възвеличавайки го, Кончаловски всъщност търси и оправдание на самия себе си. Като че ли иска да подчертае, че философско-теологическите построения и чисто кинематографическите амбиции трябва да замъглят свяна от безсрамно конформистката житейска практика. 
Но Кончаловски далеч не е първият конформист в историята на изкуството, търсещ алиби и оправдание във висшето, в шедьовъра, в естетическото съвършенство. Пък и това, честно казано, не е и кой знае какъв грях - конформизмът. А когато има талант, когато става дума за гениалност, много се прощава.  "Грехът на Микеланджело" от тази гледна точка заслужава не просто прошка, а и сериозен процент възхита. Процентът ще зависи вероятно и от възрастта на зрителя, и от културната му подготвеност, и от кинематографичната му рафинираност.