Морално късогледство разяжда обществото

Въпросът е да посрещаме парадоксите на живота с усмивка, твърди писателят Иван Голев

30 Ноем. 2019Габриела Табакова

Личен архив
Иван Голев

Иван Голев е роден в София през 1950 г. Завършил е славянска филология в СУ „Св. Кл. Охридски”. Работил е като редактор в различни издателства и списания. Автор е на над 15 стихосбирки, романи, също така на пиеси и киносценарии. Лауреат е на различни награди, понастоящем е във веригата книжарници "Хеликон", като редактор на литературното им списание.
-----

- Следите и пазара на книги покрай работата си в "Хеликон". Търси ли се българското?
- Като на всеки пазар, на него има всичко - от долнокачествени парцали до малки съкровища. От клиента зависи на какво ще се спре погледът му, към какво ще посегне. Работейки в "Хеликон", всеки ден си задавам въпроса с какво допринасям за отварянето очите на слепите, докато сам бавно окьоравявам.
- Е, твърде песимистично го казвате...
- Вярно, не съм голям оптимист, но се опитвам да пропагандирам качествените неща. Знам, че акъл се не налива, но понякога дори само да посочиш нещо, е от полза. Относно българското да, определено има интерес към него. Може би не колкото в съседни нам страни към родната им продукция, но все е нещо.
- А чете ли се изобщо, или технологиите изместиха хартията и писалката?
- Чете се, разбира се. Макар и не както би ни се искало на нас, по-дъртите, дето сме отгледани с книгите. Почти е чудо при всичката налична електронна информация, която ни залива, че хората не спират да купуват книги. Тук е голямата отговорност на родителите да възпитават децата си в тази насока, и то от малки. Така е било с мен, така постъпва и дъщеря ми с внука ми.
- А каква е диагнозата на българската литература в бъдеще? - на национално, на международно ниво?
- За диагноза се говори, когато има болестно състояние. Не знам дали родната ни литература боледува, измършавява или мутира. Може би от всичко по малко. Не съм привърженик на силовите похвати и не мисля, че нещо може да се промени зорлем. Нещата стават, както си стават. Единственото, което можем да направим, е да показваме отношението си към тях - положително или отрицателно. Не ми харесва обаче комерсиализирането на част от родната книжна продукция.
- Защо?
- Защото се пишат неща, които да се харесват. За да се харесват. Лично аз предпочитам по-малко съмишленици, но с които се разбираме от половин дума.
- Вие в каква среда израснахте, тя какъв отпечатък сложи върху вас?
- В семейството ми, пък и в по-широкия кръг от роднините ми, сигурно 80 процента са хора на образованието и просветата. Учители, библиотекари, баща ми беше писател. Така че не се научих да изобретявам двигатели с вътрешно горене или да проектирам айфелови кули, но поназнайвам това-онова в писането. Понякога сам се наричам Иванчо Йотата - особено когато ме подразни нечие неграмотно изказване или некоректно изписване. Ако днес имаше писари, както в миналото, смятам, че щях да изкарвам по някоя пара, пишейки прошения от името на някой овчар или касапин.
- Е, също почтена служба. А кои качества съжалявате, че не сте придобили?
- Със сигурност много. Понякога съм ненужно припрян, както и бързорек - издрънкам нещо, после съжалявам. Все си казвам: трай бе, момче, не можеш оправи този свят, остави ги да пасат. Но някакво дяволче току ме подтикне да взема отношение, от което най-вероятно няма файда, но пусто самолюбие. ..
- Ох, лю(бо)в ли е, или Ах, лю(бо)в? :)
За тези, които не знаят, да поясня, че правите препратка към романа ми "Ох, лю(бо)в". Ами и ох!, и ах!, и уф! понякога. Като всичко, свързано с човека, и тук има и радост, и болка, уви, понякога и досада - и какво ли още не. Но любовта е безкрайна тема, нека не я захващаме, че няма да ни стигне "цялото време на света", както казват футболните коментатори.
- А какво куца в отношенията мъж-жена? В книгата "Без милост" разсъждавате върху това, разказвайки историята на свой приятел. Във филма "Бронзовата лисица" също присъства тази тема.
- Ох! Ах! Уф!... Не знам дали питате правилния човек. Но да се изкажа накратко: за семейството са нужни много любов, упорство, вяра в смисъла му, готовност за компромиси и прошка. Едно от тях да се пропука (а не са само те) - и ето ви бол хляб за адвокати и съдии.
- В едно Ваше интервю говорите за оскотяването на хората. Каква е прогнозата ви за обществото ни, като човек на културата и като писател (за да пишете, трябва да сте добър психолог)?
- Не си спомням точно какво съм имал предвид, но забелязвам, че все повече хора мислят ден за ден. Хоризонтът на плановете им е до довечера, 19 часа, когато трябва да избират къде да отидат да се кефят. При това кеф просташки, стаден. Ценностите се принизяват, унифицират. Дори тия с финансови възможности си стъпват един другиму в дирите като бели мишки в лабиринт. Речникът на всички се стеснява, всяка втора дума е "уникално", "феноменално", "мега", като при Елочка Шчукина в "12-те стола" на Илф и Петров. Това опростачване, за съжаление, не намалява, може и да се засилва. Само погледнете водачите ни какви примитиви са и ще разберете и ние колко пари чиним.
- Но психиката човека не спира да ви занимава. Какво научихте от нея?
- Всичко в нея ме занимава. Друг е въпросът какво съм успял да разшифровам. Човешката психика е нещо много просто, и много сложно. Диктаторите са на първото мнение. Интелектуалците - на второто. Все пак, с развитието на роботиката, една част от човешката психика става копируема, следователно не е толкова неразгадаема. Честно казано, мисля, че има доста хора, по-тъпи от роботи. Както има и шофьори, чиито компютризирани коли са по-умни от самите тях. Достатъчна е статистиката на катастрофите.
- А политическото злободневие интересно ли ви е? Не ви ли влече да навлезете в него?
- Не. То изхабява. "Себе си, брате, губя, тия глупци като мразя", е казал Ботев. Точно, та точно.
- Изглеждате циник често, такъв ли сте?
- О, да. Но и романтик, и наивник, и обикновен глупак. Изглежда, животът не успява да те отучи от това, което си бил и в младостта си, само променя личното ти отношение към него. Ако преди съм се дразнел на подобни оценки или самооценки, сега гледам на тях с насмешка. Изобщо с остаряването като че ли този свят все повече ни забавлява. Защото наистина е изтъкан от безумни парадокси.
- А какво ново да очакваме от вас?
- Не вярвам да е нещо от епохално значение. Докато сме млади, се репчим и непрекъснато се опитваме да докажем колко сме гениални. Сега все повече се уча да бъда прост и сговорчив. Радвам се, ако успея да разсмея някого, защото вярвам в целителната сила на смеха.