Министър Красимир Вълчев обяви преди известно време "тъжната новина", че "нито едно българско висше училище не е включено в одобрения списък за университетските европейски мрежи". Чрез тях, обясни той, ще се осигуряват възможности за общи дипломи, ще могат да се задържат студенти в България, те ще бъдат и стандарт за качество в тези висши училища. И добави: За университетите, които не се включат, има голяма вероятност да затънат в провинциалност.
Безпокоящите го мрежи са междуинституционални и целят стандартизиране на преподаването в Европа. Не случайно при министъра ударението пада върху дипломите. В съвременна България университетът се схваща като предприятие за производство на дипломи. Затова към него се прилагат критерии и механизми, присъщи на сферите за предлагане на услуги.
Мисленето е на ниво институция и това предопределя политиките, разпределящи средствата за учебните заведения "на база постигнати резултати". За тяхното достигане "основната задача на университетите е да бъдат свързани", настоява министърът.
Напомням думите на проф. Иван Ланджев от 2004 г. пред в. "Култура": "Тенденцията за обединяване е характерна именно за слабите университети, за слабите научни звена. Тя почива на презумпцията, че две павета, които поотделно не могат да плуват, като бъдат свързани заедно - ще заплуват".
Министърът и екипът му биха могли да възразят, цитирайки европейските норми за споменатите мрежи. Тогава бих насочил към изводите в ръководеното от проф. Георги Димитров изследване от 2013 г. за споделената политическа безотговорност на Европейската комисия и българските правителства, заметено под килима с дружни усилия на факторите у нас и в ЕС. То между всичко друго доказа, че комисиите на ЕС и българските институции се разбират взаимно само защото говорят на различни езици:  привидно едни и същи думи означават съществено различни неща.
Нормите изискват едновременно "коопериране с висши образователни институции на международно ниво или участие в национални мрежи" и "изследователски дейности". В българския прочит първото се ограничава до сключване на формални институционални договори, а второто е метафора.
Това се вижда от факта, че за министър Вълчев "висше училище" и "университет" са смислови синоними. Разлика обаче има. В европейските висши училища няма докторантска степен. От тях следователно не се очакват изследвания на високо ниво, а най-вече преподаване. Българските образователни политики свеждат университетите до висши училища.
Изследователските постижения от своя страна не се правят от институциите, а от отделни много качествени учени и "бутикови" екипи. Те с необходимост действат в международни академични мрежи. Те са възли в тези мрежи на глобалната висока наука, които мрежи обаче няма как да влязат в полезрението на мислещия от хоризонт "висше училище".
В български условия се налага различаване между "университетски мрежи" и "академични мрежи", което е абсурдно от гледната точка на съвременната наука. В академичната мрежа, макар да не е важно от къде точно идва, ученият присъства неизменно с името на своя университет, на който носи престиж и се очаква да бъде подкрепян от него. Подкрепян как?
Съвременната наука се развива от международни групи, обединени в общо търсене,  общ "проект". Междинните изследвания, провеждани в различни географски точки, подлежат на координиране чрез общи форуми. Пред такива форуми се представят и  крайните резултати преди публикуването им. Академичният обмен е задължителен компонент. На тези форуми се задават и темите на бъдещите изследвания.
Не е тайна, че българският учен, колкото и да е изявен, обикновено е бенефициер. Той се включва като ползвател в програми на небългарски институти, предоставящи средствата и условията за реализирането им. Неговият университет отчита участията и резултатите му като свои и това е в реда на нещата - този учен е негов член.
Какво обаче става, ако същият учен реши да стане бенефициент? Ако дръзне да заеме позиция на осигуряващ споменатите средства и условия, което би му дало възможност от изпълнител да премине в ролята на лидер, да зададе собствена тема, да сложи начало на самостоятелна перспектива.
Най-често той прави постъпките за организиране на форум от свое име. Получи ли се, академичното ръководство на неговия университет обикновено заявява, че няма нужните финансови ресурси (да, на висшите училища не се полага такъв бюджет), но ще му съдейства при търсенето на международни спонсори. (Защото българските институции и фондации масово мислят за науката чрез логика, съвпадаща с тази на министерството.)
Бъде ли спечелен проектът, средствата постъпват при университетската финансова администрация. Която ги гледа като плячка. В действие се вкарват всички инструменти за узаконена кражба начело със Закона за обществените поръчки. Организирането включва битови детайли  като настаняване, изхранване, транспортни разходи и т.н. Тук поставените по закона фирми се развихрят и прибират в раздути обеми наред - каквото им се полага и каквото въобще не им се полага. За администрацията и фирмите член 13 от закона, според който законът не се прилага, когато проектът е съфинансиран с повече от 50 на сто от международна организация или международна финансираща институция, не е четлив.
Организаторът се преквалифицира в нещо между юрист-счетоводител и пъдар, редящ отбрана срещу лица и структури, за които научната цел е непреводима игра на думи. Наскоро Огнян Стефанов припомни афоризма на Хайтов: "Прасето си е прасе: то не мисли какво да посее, а какво да изяде". За това става дума. Който си е наумил да сее и гради, да се оправя сам.
В перспективата на споменатата логика неговите старания са израз на самоцелен кариеризъм, суета, излишество. В България високата наука, конституирането на международни академични мрежи, стъпките към изследователски постижения от световно ниво си остават строго личен проблем на този, който има неразумието да ги прави.
Взел си поука, той намира начини да организира своите форуми там, където му се предлагат нормални условия, тоест не в България. Щом е доказан учен, някак ще запази лидиращата си роля и навярно не само в конкретната изследователска програма.
Отпада обаче ефект, решаващ за развитието на науката. На тези форуми участват не малко млади изследователи и  студенти от съответната страна. За тях те са висша школовка, двигател за растежа им, създаване на контакти, включване в международния научен обмен. Лишени от това, провинциализирането им е гарантирано заедно с падащия рейтинг на техните университети.
Пак сравнително наскоро министър Вълчев огласи пред БНР: "Едно висше училище трябва да има стимули да инвестира в собствени преподаватели, да развива собствени школи, да инвестира в млади преподаватели". Интересно ми е как си го представя в поставената от собственото му ведомство рамка. Питам като един от основоположниците на научна школа, работеща вече над 35 години. И отговарям. Засега висока наука в България се прави само от инат и въпреки всичко. Тя си остава лично дело.