Плàчете за Париж (...) - плачѐте! - лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти!
Христо Ботев, "Смешен плач"
----------------------
От Христо Ботев до ден-днешен българинът следи какво става в Париж и се вълнува от политическите промени там, даже когато собственото му битие налага да е вглъбен в себе си. През 1871 г. Ботев е имал достатъчно основания да се тревожи повече от картината в поробена България, но в същото време е съпреживявал свободолюбието на френския народ по време на Парижката комуна.
Оплакването тогава на Париж за него е било смешно, защото е споделял борбения дух на французите и е желаел да го събуди и сред българите. Сходна картина се наблюдава и в днешно време.
Докато българското общество изпада в отчаяние и апатия от безсилието си да отхвърли диктата на несменяемата с избори клептокрация, французите се мобилизираха, за да преградят пътя на възходящата крайна десница, чиято последна грижа е тяхното благоденствие. На предсрочните парламентарни избори Франция не падна плячка на десния екстремизъм, както се бяха нагласили да я окаят оплаквачите. Страната излезе с достойнство от проверката дали продължава да бъде вярна на републиканските принципи, които оформят нейния образ в света. Първият тур на изборите създаваше впечатление, че националистическата вълнà в Европа ще залее и нея, но след изборите във Великобритания, която предпочете да завие наляво, вместо надясно, Франция издигна втора дига в защита на основите на демокрацията в Стара Европа.
Главният въпрос, който възникна след втория тур миналата неделя, бе
не се ли залюля прекалено наляво махалото на политическата промяна?
Франция не се ли пребори с десния екстремизъм чрез ляв екстремизъм? И каква полза може да има от такава промяна?
Вярно е, че Жан-Люк Меланшон, най-гласовитият политик в класиралата се на първо място лява коалиция Нов народен фронт, веднага поиска да получи мандат за съставяне на правителство, като свика митинг в изборната вечер не къде да е, а на площад "Сталинград" в Париж. Символиката не бе случайна, защото смяташе, че е спечелил своята Сталинградска битка срещу националистите. Но точно неговото нетърпение като лидер на радикалната партия Непокорената Франция го изхвърля от неизбежните преговори за изграждане на ново парламентарно мнозинство, което би стояло зад следващо правителство.
Националното събрание се състои в момента от три големи блока: на левия Нов народен фронт, на либералната коалиция "Заедно" около президента Еманюел Макрон и на Националния сбор на Марина Льо Пен. Традиционната консервативна десница продължи да се усамотява в периферията, след като не намери сили да се включи в "републиканския фронт" за пресичане на възхода на Льо Пен. За втория тур левицата и либералите взаимно оттеглиха кандидатите си в над 200 "триъгълни" избирателни района, за да се противопоставят на Льо Пен чрез имащите по-големи шансове техни представители, и това показа, че в новия парламент комбинации ще могат да се правят само чрез депутати в техните групи, но не и чрез съглашателство с крайнодесните.
Възможно е да бъде потърсена някаква подкрепа и от традиционната десница, наречена "Републиканците", но не и от групата около нейния компрометиран лидер Ерик Сиоти, който залитна към Льо Пен. Чрез колаборационизъм той успя да вкара в парламента 14 "сиотисти", но с цената на тежко политическо опозоряване. Иначе "Републиканците" получиха 68 места и биха могли да участват в преговори, когато се стигне до премерване на силите на аптекарски везни в Националното събрание.
Започващият политически пазарлък означава,
че ще бъде възможен само при готовност за компромиси. Колкото по-непримирим е някой, толкова по-сигурно е, че ще се изключи сам. Меланшон е напорист, но неговата собствена група в парламента остана почти на същото равнище като в досегашното Национално събрание - той увеличи депутатите си от 75 на 77 души, но в тях се включват и 4-ма "дисиденти", т.е. на практика е слязъл малко надолу. С други думи, достигнал е тавана на обществената си подкрепа. Затова пък голям скок постигнаха социалистите, чиято група почти се удвои - от 31 на 59 депутати. Възход в парламента бележат и еколозите, които се увеличават от 16 на 28 (+47%), както и други леви партии. Значително се свива групата на комунистите - от 22 на 9 депутати, - което показва, че французите не са залитнали към крайнолевия сектор, както някои се опасяват.
С кого могат да преговарят либералите на Макрон, които макар и големи губещи на втория тур (минус 74 места), всъщност са доволни, защото се страхуваха, че ще пропаднат едновременно зад Льо Пен и Меланшон? На очи се набива, че най-подходящите им събеседници ще бъдат социалистите, които биха могли да предложат умерен кандидат за министър-председател. Техният активист Рафаел Глюксман изрази готовност за преговори, но при едно условие: следващото правителство на Франция
да не бъде ръководено "нито от Робеспиер, нито от Юпитер"
което означава, че следващият министър-председател не трябва да бъде нито Меланшон (почитател на Робеспиер), нито някой от лагера на Макрон, който се сравни с Юпитер по време на първия си президентски мандат. Социалистите имат стари сметки за уреждане с Макрон, който ги заряза, след като бе министър в тяхното последно правителство, назначено от президента социалист Франсоа Оланд, за да създаде през 2016 г. своята либерална партия, която ги помете. След дълго усамотяване Оланд се върна в политиката, като се пребори за депутатско място, и макронистите вероятно ще го търсят за събеседник. Единственият цяр срещу старите рани ще бъде мехлемът "Анти-льопен", но в парламента той ще действа по-бавно, отколкото между двата тура на изборите.
Колкото и да е дълга политическата нестабилност,
нови избори не може да има една година.
Франция не си позволява като България да свиква избори през три-четири месеца и политиците са принудени да смирят взаимната си неприязън за доброто на държавата. Догодина пък на хоризонта ще се очертае битката за Елисейския дворец, за която подготовката започва две години авансово. Макрон няма да има право на нов президентски мандат, защото довършва втория си, и нищо чудно да се върне там, откъдето е тръгнал, защото по-малкият проблем за него ще бъде да подкрепи кандидат от Социалистическата партия, отколкото да предаде президентството на Льо Пен. Това може да бъде елемент и на предстоящата сделка за правителство. Първите думи на лидерката на крайната десница след парламентарните избори бяха: "Победата на Националния сбор е само отложена, вълнàта продължава да се надига". Марина Льо Пен не блъфираше, а само посочи очевидна тенденция.
Ако амбицията ѝ да завладее най-важния пост в държавата се оправдае, наистина мнозина ще имат основание да оплакват Париж.
