- Г-н Ушев, вие се радвате на голямо признание. Тази година бяхте избран за най-влиятелния аниматор в света за последните 25 години, имате номинация за „Оскар“ и десетки други отличия. Защо излязохте от зоната си на комфорт и влязохте в игралното кино?

- Както винаги се случва при мен – случайно. Не съм търсил или мечтал специално един ден да правя игрално кино. Всичко тръгна от тази случайна новела, която направих за омнибуса „8:19“. Хареса ми да снимам, да работя с хора, а не всичко да „съживявам“ сам. След това ми се обади Владислав Тодоров - "искаш ли да режисираш филм по "Пумпал"?". Искам, как да не искам — аз обожавам дистопичния жанр в киното! А и след толкова години в анимацията не ми останаха много предизвикателства там. 

- "φ1.618", екранизацията на „Пумпал“, е трети филм по книга на Владислав Тодоров, с трети режисьор, но операторът винаги е Емил Христов. Има ли някакъв специален замисъл в това, или просто той е най-добрият? 

- Емо Христов е изключително явление в българското кино – не само като оператор, но и като визионер и мислител. За мен беше истинска провокация, в най-добрия смисъл на тази дума, да работим заедно. Достатъчно е да му кажа – тук да го направим като картина на Андрю Уайът – и той го прави. Нямаше да се справим в такива кратки срокове, ако не бяха Емо и Орлин Руевски, който освен камера, е и продуцент. Освен това обичаме да слушаме Глен Гулд заедно преди снимки – това помага, целият ден минава по-леко... Дори когато спорим, е продуктивно, елегантно, леко.

- Филмът е копродукция между България, Канада и Франция с финансовата подкрепа на Националния филмов център и Община Бургас. От страна на държавата получавате ли необходимото съдействие?

- Колкото – толкова. Бюджетът ни беше намален от първоначалната субсидия. Това ни постави в ситуация да вкарваме собствени средства, да бъдем на ръба... Но изглежда това е съдбата на българското кино – да работи в мизерия. За мен това е стимул обаче – ограниченията помагат много на въображението. Всеки може да направи филм с огромен бюджет. Уверявам ви – ще се постараем да не бъде „бедняшко българско кино“. 

- Доколкото разбирам, сте много доволен от българските актьори?  

- Ама, разбира се. Българските актьори имат отлична техника. И ако ги накараш да се почувстват в свои-собствени води, не ги мъчиш с безумни диалози и работите заедно в изграждането на образа, те правят чудеса. Да не говорим, че обичат професията си истински. Та къде другаде по света може да накарате звездата на филма (Мартина Апостолова) да изпълнява сама каскадите си, да виси на въже на 70 метра височина, и в същия ден да има разтърсваща емоционална сцена, в която да разплаче цялата снимачна площадка? Това е безупречен професионализъм, от който съм във възторг!

- Нямахте ли понякога усещането, че снимате антиутопия, докато живеем в антиутопия? 

- Имахме интересни преживявания, свързани със странното ни време. Във филма влязоха „злободневни“ случки и персонажи, деформирани, но все пак разпознаваеми. Филмът се случва в имагинерна държава на Балканския полуостров, в бъдещето – но флиртува както с близкото ни минало, така и със зловещото ни абсурдно настояще.

- Какви очаквания имате от публиката на филма? 

- Аз смятам, че по-скоро публиката би трябвало да има очаквания от филма. Със сигурност това не е тежък, депресиращ социален филм, който да бъде по фестивалите – въпреки че много селекционери вече тайно ме питат кога ще е готов. Аз не се заблуждавам, че с пръв филм, в който се опитвам да изградя свой собствен, различен стил, бих имал успех на фестивално ниво. Адаптацията към нов стил е въпрос на време, а аз не искам филмите ми да бъдат „комфортно напомнящи“ познати образци. Опитвам да намеря моя глас, моята тоналност, която да е радикално различна и нахална. Освен това аз уважавам публиката. Ако тя се прозява на прожекциите, ще считам това за неуспех независимо от фестивалния живот на филма. В същото време публика, която е отглеждана с турски сериали, едва ли ще намери себе си в този филм.

- През изминалата година киносалоните като че ли загубиха окончателно битката със стрийминг платформите за зрителите. От друга страна, китайският пазар стана значително по-голям от американския. Кое е по-притеснително? 

- Аз нямам притеснение от стрийминг платформите, напротив – тъкмо те ни спасиха от Голямата депресия по време на пандемията. И киносалоните ще се завърнат и ще бъдат място за изкуство. А за доминацията на Китай в киното – това не е толкова притеснително, колкото други неща, които идват от тази велика страна. Между другото съм голям почитател на новото, независимо китайско арт кино. То е много странно и вълнуващо.

- Какво мислете за новите, приобщаващи изисквания на „Оскарите“? 

- Всъщност тези „нови“ приобщаващи неща въобще не са нови. Ако преди да коментират правилата за „Най-добър филм“ (защото тези изисквания важат само за филми, които са се засилили да печелят в тази категория), критиците на „политическата коректност“ бяха прочели по-внимателно, щяха да разберат, че тези изисквания и досега се покриват от 95% от филмите, които се правят в последните десетилетия. Пропускането на „или“ е детайлът, който убягва на анализиращите. И тогава ще разберат, че освен брилянтен ПР ход на Академията, тези изисквания не нарушават по никакъв начин творческия процес. И досега в цялостния екип на филмите има нужната квота жени или малцинствени групи в креативния процес.

- У нас се забелязва свръхчувствителност към успехите на българи по света, особено в Америка. Изглежда много хора се радват повече на умерения успех - като на Димитър Маринов, отколкото на големия успех - като на Мария Бакалова?

- Бих анализирал тази свръхчувствителност така – щяха ли да са толкова чувствителни, ако успехът на Мария не беше свързан със съсипването кариерата на Джулиани и провала му на изборите? Дали тази чувствителност не е свързана с изконната обич на голяма част на българите към Тръмп? Щяха ли да са толкова чувствителни, ако Бакалова не беше толкова млада и беззащитна откъм покровители и влияние? Щяха ли да са толкова чувствителни, ако тя беше потомствена културтрегерка от жълтите павета, а не момиче от Бургас? Има много пластове, които стоят зад тази „високохудожествена чувствителност“ отвъд познатата ни родна завист. Това е тема за отделно интервю – за специфичната отровна културна екосистема в България, която се базира на кастова принадлежност и послушание, а не на смелост и упорит труд. За радост от тези „свръхчувствителни“ хора нищо и никъде не зависи – и в точно това се крие озлоблението им. 

- Като човек, който познава и българската, и американската действителност, според вас, ние тук имаме ли ясна представа за американските проблеми, ценности, вълнения… борби… наистина важните за тях неща? Или за някои неща се заблуждаваме?

- Америка е такава, каквато я познаваме точно заради това, за което търпи критика от ултраконсервативните наблюдатели. Именно на способността да обновява културата си, елита си, да се самоотрича, да се самокритикува, да бъде аналитична към историята си се дължи просперитетът на тази държава и хората в нея. Да, може би днес ни се струва кощунство събарянето на статуи на славни исторически мъже там. Но ако погледнем в перспектива, ще видим колко пречистващ в дълготраен аспект може да бъде този акт. Ще ви дам един пример – именно на „варварството“ на Реформацията, които изчистват Църквите от религиозното изкуство през ХVI век и разрушават скулптурите и изображенията на светци, дължим разцвета на илюстрацията, книгите, малките холандци, Брьогел, Лукас Кранах. На това разрушение на католическото късноренесансово изкуство дължим и контрареформацията по-късно. Културата и изкуството имат нужда от своите революции и разрушения, от своите авангарди. И няма значение дали причината за това са религия, идеология, расово, сексуално или друго неравенство, акумулирало напрежение. Колкото и високи да са постиженията на една цивилизация, тя се изчерпва. Има нужда от обновяване – от нови идеи, хора, личности. Те обикновено ни се струват погрешни в началото, а после се оказват начало на нови високи постижения. „Зумъри срещу Бумъри“ е конфликт, който тепърва ще се разгаря. И аз залагам на Зумърите. 

- У нас могат да се чуят различни мнения за Мария Бакалова, но за филма "Борат 2" преобладават неприемането и неразбирането. За повечето зрители у нас това е пошла комедия или политическа поръчка, която едвам са издържали до 15-ата минута. Какво видяхте вие във филма, който все пак взе „Златен глобус“? 

- Изкуството борави с контекст. Не с понятия като „харесва ми – не ми харесва“. Не с понятия „ниско-високо“. А нима изкуството на Йозеф Бойс или Банкси е по-малко политическо? С какво Банкси или Уорхол, или Хърст са по-различни от Коен в боравенето си с манипулацията и лошия вкус? Или погнусата от танца на Тутар – извинете, но менструалното изкуство води началото си поне от 1971 г., (работата Red flag на Джуди Чикаго). В съвременните галерии можете да видите тонове превръзки с кръв, както и „мръсни“ думи, изречени от жени. В изкуството няма непозволени средства – стига да постига целта си, т.е. да вълнува и да провокира размисъл, да променя нагласите и стигмите на обществото. 

- Имате ли доверие в умението на българската публика да различава доброто кино от лошото? Нямам предвид касовото от сериозното, а именно доброто от лошото?

- Разбира се, дори повече от която и да е друга публика. В България има образована публика – не е много, но процентно е повече от други държави от „старата цивилизация“. Но тя е разпръсната по света, нехомогенна. И това пречи за провеждането на ефективна културна политика. Затова подкрепата на държавата е от такова огромно значение. Няма как доброто изкуство в България да се самоиздържа – просто няма толкова население, говорещо български, което да си купи билет, за да направи един филм печеливш. 100 000 зрители е абсолютният максимум, който би видял един филм. Аритметично това прави възвръщаемост, с която да финансирате късометражен филм. За съжаление така мечтаните спонсори на българското кино са единици и на много случаен принцип, който в повечето случаи няма нищо общо с качествата на проекта. А за пробив навън е нужна далновидна експортна политика. Защо смятате, в България се дават толкова много турски сериали? Защото за Турция производството им е държавна политика с цел пропаганда. Държавата ги финансира изцяло, след това ги подаряват по света. И така бабите на депутатите на село гледат как главният герой умира в 45 серии, а дъщеря му, която не му е дъщеря, страда още 45 епизода. Всичко това на фона на мармарски фаянс и коли, произведени в Турция.

Иначе казано – не липсата на публика е проблем на българското кино, а липсата на мениджъри, продавачи и стратези.

- Българските политици длъжници ли са на българското кино? И въобще на българската култура? 

- На българското кино никой не му е длъжен, да не се заблуждаваме. И въобще политиците ни, колкото по-малко се занимават с изкуство и култура, толкова по-добре. Те гледат на творците като на обслужващ персонал, когото да активират преди избори. За съжаление и творците ни с удоволствие приемат да играят тази роля. Аз подписах писмото срещу Новия закон на киното въпреки несъгласието ми с терминологията в това писмо. Защото смятам, че тези хора в Народното събрание нямат нито авторитета, нито моралното право да правят закони, да присъстват дори там. И трябва да си ходят бързо и завинаги. Политиката, особено в областта на културата, е проста работа. Това, от което изкуството в България се нуждае, са Свобода на изразяване, Спокойствие за създаване, Справедливост при финансиране. 3-те С. И минимално количество бюрокрация и чиновници, които да мимикрират около културата.