---------------
Вчера, докато гледах военния парад (става дума за парада на 7 ноември 1977 г. по случай 60-годишнината от Октомврийската революция, бел. ред), предаван по телевизията от Москва, докато маршируваха неспирни стройни редици от съветски офицери и войници, докато преминаваха с грохот танкове, оръдия и огромен асортимент от най-разрушителни ракети, докато се нижеше тази най-страшна, въоръжена до зъби армия в света, аз си мислех, че подобни демонстрации на физическа сила всъщност винаги са били демонстрации на огромна духовна слабост и мизерия, на ограниченост и нищожност на духа. Волю-неволю си спомних блестящите Хитлерови паради отпреди войната и подобната, страховита демонстрация на оръжейна мощ. И същевременно чух гласа на един покоен член на българското Политбюро, който невъзмутимо ми обясняваше, че партията е за Спарта, а не за Атина, тоест за маршируващата военна сила, а не за пламъците на духа.
Зад тази съветска армия стои културна пустиня, където нищо не може да поникне в горещия пясък на социалистическия реализъм. А преди шейсет години всичко е било съвсем различно. Изстрелът от „Аврора“ прозвучава всред атмосфера, изпълнена с може би най-смелите, най-революционните, най-новаторските духове на изкуството и литературата. Триумфалният XIX в. на руската култура създава предпоставки за невероятен прелом и подем в началото на ХХ в. Сигурно няма друга страна в света, която да може да се похвали с такова велико брожение на наелектризирани творчески идеи, където скачането от една в друга крайност създава нови, непознати цветове в спектъра на художествената дейност. И днес, когато човек изследва руския предреволюционен и непосредствено следреволюционен период, той бива смаян от тази вихрушка от идеи, която, свързана или несвързана с революцията, оказва голямо влияние върху развитието на световната култура.
Това са двайсет години на дълго набирала сили духовна експлозия, която превръща Русия в световен авангард едва ли не във всяка сфера на изкуствата и литературата.
Докато вчера веригите на танковете и бронираните коли гърмяха по паважа на Червения площад, аз си мислех за удавената в мълчание поезия на тази огромна страна. Нима оръдията и снарядите са духовните наследници на мистичния символизъм на Александър Блок, който приветства революцията с поемата „Дванайсет“, на пропитата с толкова вътрешна красота поезия на Гумильов и Ахматова, на селското очарование на Есенин, на футуристичния напор на Маяковски? Какво общо има този военен парад с великолепната проза на Бунин, със силната оригиналност на Ремизов, с революционния жар на Пилняк и твърде алегоричната фантазия на Замятин?
В днешната съветска култура нищо не е останало от революционния дух на „Серапионовите братя“, на „Пролеткулт“ и дори на РАПП. Нищо няма от епохата на поетичните рецитали, които гърмят в дните на революцията, нищо няма от стремежа към сплавяне с пролетариата, защото сплавянето стана с бюрокрацията. Малко след революцията Маяковски и Есенин се самоубиват, гласовете на дузина най-забележителни поети и писатели са заглушени, много други бягат в емиграция. Поезията на Маяковски се оказа несъвместима с чиновническия манталитет на сталинската епоха, но безспорно е неговото влияние извън границите на Съветския съюз. Ние знаем колко много му дължи Никола Вапцаров. Евгений Замятин, авторът на „Ние“, писателят, който бе предшественик на „Прекрасният нов свят“ на Хъксли и на „1984“ на Оруел, който фактически създаде нов жанр в литературата, бе погребан за съветските читатели. Така, както впоследствие бяха погребани и Бабел, и Манделщам, и Булгаков, и накрая Пастернак.
Ако човек само съпостави разнообразието на теченията, на формите, на личностите, свързани с околореволюционния период, с това, което представлява днес съветската литература, ще почувства студ от гледката на военния парад.
Почти същото е и в театъра. Революцията дава силен тласък на творчеството на Мейерхолд, най-революционния от всички световни режисьори. Създателят на условния театър вкарва на сцената ново измерение – революцията. И в последвалото съперничество между Станиславски и Мейерхолд, чиновническият вкус налага Станиславски като абсолютна догма, което, буквално казано, убива Станиславски.
Научният подход към театъра, който в началото на века е революционен, се превърна във воденичен камък върху шията на съветския театър; той стана реакционна, противна догма, от която изглежда едва в последните години съветската сцена започва да се освобождава.
На Запад, и особено в Англия, системата на Станиславски получава творческо развитие чрез емигранта Комисаржевски, комуто днешният британски театър е доста задължен. Условният театър на Мейерхолд влияе върху развитието на почти целия западноевропейски театър, като открива вратите за новаторски направления. В България ние знаем колко много българският театър дължи на Масалитинов, който именно пристига като пряка рожба на двамата театрални гиганти.
Ако някой желае да намери истински пример за огромния ръст на руското революционно изкуство, не му трябва да отива по-далеч от киното. Днес не можем да си представим развитието на световното кино без художествения критерий, установен от Айзенщайн с „Броненосецът Потьомкин“. В точния смисъл на думата този филм представлява коренна революция в изкуството и вероятно е едно от най-революционните произведения в цялата световна култура. Но не е само Айзенщайн. Двайсетте и трийсетте години ни предлагат кино, което наистина няма равно на себе си, започвайки от Довженко и Вертов. Някой неотдавна на Запад заяви, че всичко, което сега съществува като развитие на световното кино, е било заложено там, в годините след „Броненосецът Потьомкин“. Знаем какво става с Айзенщайн след филма му „Иван Грозни“, знаем с каква сярна киселина социалистическият реализъм унищожава това, което би било свещена гордост за всеки народ.
И музиката, въпреки нейната удобна абстрактност, не остава вън от общото покушение на Спарта срещу Атина. Потенциалът на руските композитори и музиканти от ХХ в. е най-голям. Рахманинов, Стравински, Прокофиев – това са светила в музиката на века. Но безчувствеността и невежеството на бюрокрацията нанасят удари и върху едните, и върху другите. Рахманинов и Стравински остават в чужбина, Прокофиев и Шостакович трябва да изтърпят немалко издевателства.
Но може би най-жестока е съдбата на революционното изобразително изкуство и на архитектурата. Започвайки от предреволюционния период, ние виждаме още в 1907 г. Ларионов и Гончарова чрез т.нар. примитивизъм да създават свой собствен вариант на експресионизма. Марк Шагал още там, в Русия, е предвестник на сюрреализма. Кандински е баща на абстрактното изкуство. Още преди Мондриан, Малевич открива принципите на геометричната абстракция, а неговият художествен враг и антипод Татлин рисува първите в света оцветени релефи. Супрематизмът на Малевич и конструктивизмът на Татлин оказват през следващите десетилетия голямо влияние върху развитието на естетическите идеи в света.
Но забележете, че всички тези големи творци приемат октомврийската революция преди всичко като духовна революция, отхвърляща вековни догми. Всички те гледат на революцията като на освободителка на творческия дух от всякакви бариери на традиционните ограничения. Известна е фразата на Марк Шагал от онова време: „Ленин обърна Русия наопаки така, както аз правя в моите картини“.
В гладните години на Гражданската война, всред кръвта и мизерията на революционната борба, руските художници изнамират нови естетически концепции, нови художествени материали, планират въображаеми градове и усъвършенстват теориите за преобразяване на човешкия живот със средствата на изкуството. Къде на друго място по света може да видите по-блестящо съзвездие от луди таланти – Татлин, Шагал, Малевич, Кандински, Лисицки, Габо, Певзнер…
Това са героите на съветския революционен авангард, които ще сложат силен печат върху развитието на цялото световно изобразително изкуство – от германския Баухаус до попарта и концептуализма. Днес ние можем само да се удивляваме на световната идея, която обединява авангардистите и която бе изразена твърде ясно: „Изкуството е средство за преизграждане на материалното обкръжение на човека и посредством него – за преизграждане на общественото му съзнание“.
Всичко това бе смазано от евтиния лозунг „изкуство за масите“, чрез който на изкуството бе отнета водещата роля в духовното търсене на човечеството. Ние видяхме как „изкуството на масите“ постепенно се изроди до най-лепкавия, унизителен и угнетителен фалш на социалистическия реализъм. Видяхме как Съветският съюз се покри с десетки милиони портрети на Сталин и на щастливите тракторист и звеноводка. Тази въоръжена пошлост прогони почти всички велики авангардисти вън от родината им – Кандински, Шагал, Габо, Певзнер и други.
Ето че на практика революцията наистина изяде най-драгоценните си рожби и по този начин заслужи определението на Бердяев, че тя е по същество реакционен акт, който възпира развитието на духовните сили. Вчерашният парад на Червения площад само показа колко несъвместими са танковете и ракетите с творческия дух на човека.
Само за миг аз си представих, че на шейсетгодишнината от залпа на „Аврора“, вместо дрънчащото по Червения площад оръжие, там преминава друга манифестация – на филмите на Айзенщайн и Довженко, на стиховете на Пастернак, Ахматова, Есенин, Манделщам, на постановките на Мейерхолд, Станиславски, Немирович-Данченко, на книгите на Замятин, Пилняк и Булгаков, на музиката на Стравински, Прокофиев, Шостакович в целия изобразителен фойерверк на авангардното изкуство.
Това наистина би бил най-внушителният и вероятно най-подходящият парад за годишнина, която бива наричана революционна.
*Портал "Култура" публикува есето с любезното съдействие на © Любен Марков и с помощта на Емил Тодоров. "Сега" благодари на Любен Марков и портал "Култура" за позволението за публикацията .
