Имахме медиен олигарх, но ловко се шмугна в тръстиките на българското медийно блато и излезе оттам като къпан. Днес е чисто нов политик, който дори не може да бъде обвинен в конфликт на интереси, когато се занимава в парламента с любимото си хоби да пише правила за медийна регулация. Като прероден евроатлантик вероятно пръв ще вдигне знамето за прилагане в България на гласувания в Европарламента на 13 март Регламент за свободата на медиите.

Едва ли ще се намери по-компетентен законодател от Делян Пеевски, защото дойде от най-дълбоката медийна тиня, в която бе затънала държавата (113-то място по свобода на словото през 2016 г.), и я изведе със своето официално отсъствие от медийния сектор до по-приличното 71-во място през 2023 г.

През този период настанаха важни промени

в осъзнаването на смисъла на журналистиката

както в България, така и в Европа. Първият общоевропейски закон за свободата на медиите, който ще влезе в сила след като бъде одобрен и от Съвета на ЕС (държавите членки), ще играе ролята на изравнител на стандартите, защото регламентите се прилагат пряко в тяхната цялост и не подлежат на пренаписване в националните парламенти, освен ако държавите сами не  приемат още по-завишени стандарти. Но дори минимумът е достатъчен, за да се оцени същинската роля на журналистиката в обществото, което основателно я следи с критичен и взискателен поглед.

От такъв амбициозен документ е нормално да се очаква, че ще играе хармонизираща роля в целия ЕС. Затова той започва с изясняване на базовите понятия, тъй като (както пише в обяснителния доклад) "понастоящем защитата на журналистическите източници и комуникации е регламентирана разнородно в държавите членки". 

Какво е "медийна грамотност",

за която тъй често се говори, без да се схваща смисълът ѝ? Най-малкото е "да се прави разграничение между мнение и факт". Това означава медиите да си дадат сметка, че има разлика между информация и коментар и да не ги смесват в тюрлю гювеч, както нерядко се случва.

А какво е журналистическа "информация"? Мнозина си мислят, че е стока за продан на информационния пазар, с която търгуват медиите. В самия регламент се говори за регулация на медийния пазар и дори се посочва в обяснителния текст, че той генерира 3% от БВП в Евросъюза. Само че информацията няма цена и не може да се извърши смяна на собствеността ѝ, а е "обществено благо", както пише в документа, от което произтича основното човешко право да бъде получавана и разпространявана. Медиите търгуват с информационни продукти и услуги, за които очакват заплащане според вложения труд, т.е. търгуват със създаваните от тях носители на информации, а не със самите информации и съдържащите се в тях факти, които произтичат от обществото и са предназначени пак за него.

Това е причината от тях да се изисква да спазват

професионални стандарти на "обществен страж",

както се посочва на няколко места в регламента. Хърватският евродепутат Мислав Колакушич, който е юрист и създател на НПО "Антикорупция", заяви на 12 март в дебата за медиите пред Европарламента: "Медиите са основа на обществото, както съдът и медицината". Сравнението е точно, защото лекарите изпълняват ролята на пазители на основното човешко право на здравословен живот чрез своите здравни услуги, а не чрез продажба на здраве, а съдилищата извършват юридическа услуга срещу заплащане (раздават правосъдие), но не продават справедливост. По същия начин може да се каже, че  журналистиката е пазител ("страж") на основното човешко право на информация, а медиите търгуват с информационни продукти и услуги.

Една от главните цели на регламента е "насърчаване и гарантиране на журналистическите стандарти в целия Съюз". Само че в държавите има множество етични кодекси, които, макар и да си приличат, показват, че медиите все още не са стигнали до общоевропейско разбиране какво е правилно и неправилно. Нищо изненадващо, като се има предвид, че съществуват медии и "медии". Така например, през 2004 г. у нас бе приет Етичен кодекс на българските медии, към който се присъединиха стотици издания, радио и телевизионни станции, както и цели журналистически организации. Те доброволно се подложиха на взаимен контрол (саморегулация), което не се хареса на медиите на Пеевски, които през 2013 г. обявиха, че спазват свой Професионално-етичен кодекс. Оттогава за него не се е чуло нищо, нито за етична комисия, която да контролира спазването му. Медийната империя на олигарха премина формално в други ръце и темата изстина.

Няма особен напредък и в изсветляването на собствеността на медиите, както и на методите за тяхното финансиране. Защото не е достатъчно някой да бъде обявен за собственик - медия може да се купи и за 1 лев.

Това е все едно слон да ти подарят

- голям подарък, но после трябва да го храниш. А медиите в днешно време са нерентабилни (с изключение на телевизиите, към които се насочват рекламни потоци и държавно финансиране), защото в ерата на Интернет обществото свикна с мисълта, че продукцията им е безплатна. Но все някой дава пари, иначе би трябвало да изчезнат.

Близо е до мисълта, че най-голям интерес имат властите, които би трябвало да убеждават хората колко е добре да ги търпят по върховете на държавата. Те имат предимството и да разполагат с обществен ресурс, който да насочват към удобните им медии. Създателите на регламента съзнават тази опасност и фокусират вниманието си най-напред към т. нар. "обществени медии", които са на държавна издръжка. В обяснителния доклад пише, че "обществените медии представляват специална категория в медийния пейзаж поради близостта си с държавните органи". Това ги прави уязвими на натиск и налага повишена бдителност за тяхната защита.

Рискът от външен натиск

съществува за всички медии, защото по своята същност всички са "обществени" поради функцията си да бъдат обществен "страж". Затова регламентът забранява намесата в редакционната работа не само на държавата, но и на частните субекти.

"Крайната цел - пише в документа - е работещите в медиите да разполагат с подходящи инструменти, които да им позволят да се противопоставят на външното влияние и натиск, независимо дали става дума за политически натиск, упражняван от държавни органи и представители, или за частен натиск, упражняван от влиятелни бизнесмени и стопански субекти."  На собствениците на медии се признава правото да определят само общите насоки, но не и да се намесват в текущата редакционна работа. Те не би трябвало да звънят на редакторите как да пишат по един или друг въпрос.

Много място в регламента е отделено на 

защитата на журналистическите източници

Без тях медиите са слепи и глухи, защото информацията произтича от обществото, а не се съчинява в редакционните стаи. Властите (политически и съдебни) не бива да притискат журналистите да разкриват източниците на информация, пожелали анонимност, защото ефектът би бил смразяващ и обществото няма да излъчва обективна информация за своето състояние. По този въпрос Европарламентът се позовава на практиката на Европейския съд за правата на човека и на Съвета на Европа, които след знаменитото дело "Гудуин срещу Обединеното кралство" от 1996 г. наложиха практиката европейските съдилища да не настояват журналистите да им разкриват анонимните си източници на информация, освен в изключителни случаи, когато това е единственият начин да се предотврати тежко престъпление. Такава възможност е предвидена и в новоприетия регламент, който също така забранява на властите да следят чрез шпионски софтуер контактите на журналистите и техните източници.

Впрочем една от последиците от това дело е, че под натиска на медиите България стана една от първите държави в Европа, която записа в закон правото на журналистите да пазят в тайна своите източници, ако са пожелали анонимност. Това е чл. 19 на Закона за достъп до обществена информация от 2000 г., който гласи, че "достъпът до [обществена] информация се осъществява при спазване на <...> тайната на източниците на средствата за масова информация, пожелали анонимност".

Регламентът за свобода на медиите съдържа и други полезни ориентири за същността на журналистическата информация, като например, че пиарът не е журналистика, рекламата не е информация, а социалните мрежи не са медии, макар и някои да ги наричат "социални медии" или "нови медии". Тези понятия често се смесват, като журналистите нямат никакъв интерес да бъдат използвани за параван на държавна, политическа и търговска пропаганда. 

Вероятно ще минат години преди да се усети действието на новия регламент. Но най-важното е, че за първи път се прави такова общоевропейско усилие, което най-малкото ще отвори очите на желаещите да разберат, че медиите не са нищо друго, освен социална нервна система, чрез която обществото следи промените в собственото си състояние.