Ако човек съди за образователния елит на САЩ само по скандалите му, то трудно ще се измъкне от извода, че в Харвард и сие (почти) всички преписват, всички са расисти - бели срещу черни, но и черни срещу бели, даже евреи срещу евреи, и колкото по-нагоре на академичния връх са стъпили, толкова повече се затрудняват с азбучни истини.
Така изглежда отстрани бурята, която в последните четири седмици обезглави две от най-елитните висши училища в Америка - Харвард и Пенсилванския университет. Тя бе предизвикана от изслушване в Конгреса за антисемитските настроения в американските университети в началото на декември, но всъщност започва много по-рано и вероятно ще стигне много по-далеч, забърквайки политици, академици и донори в опасен коктейл.
Палестина винаги е имала симпатиите на студентското войнство, но сега про-палестинските протести в Харвард и други висши училища особено силно се набиваха на очи и станаха идеална мишена за атака - консерваторите и без това виждат образователния елит като бастион на упадъчни либерални ценности. Някои университети като Колумбийския забраниха про-палестинските групи, но Харвард не само не ги спря, а и ръководството му не заклейми убедително агресията на "Хамас".
Възмущението срещу тези настроения доведе до изслушване в Конгреса на президентите на Харвард, MIT и Пен - и трите жени. Мнозина впоследствие коментираха, че явяването им (то беше доброволно) е било голяма грешка, особено насред течащи проверки по същия въпрос и изискани хиляди документи. Както и се очакваше, водещата Елийз Стефаник оркестрираше с чиста демагогия и на едро дефинираше всякакви протестни лозунги като подстрекаване към геноцид. Стефаник е любопитна фигура сред републиканците - беше умерена, но след това стана от най-лоялните фенове на Доналд Тръмп. Но колкото и спорно да бе нейното държане,
отговорите бяха истинска катастрофа
Петчасовото въртене на шиш бе смайващо за средностатистическия зрител - на него Клодин Гей (Харвард), Лиз Магил (Пен) и Сали Корнблът (MIT) така и не можаха да кажат едно просто "не" на въпроса нарушение ли е на университетските правила да се призовава за геноцид. "Би могло - твърдеше Клодин Гей, - зависи от контекста". "Би могло - твърдеше и Лиз Магил, - зависи дали думите ще се превърнат в дела". После юристи обясниха, че точно това били правилните отговори, но потресът от случилото се далеч надхвърли пределите на САЩ - колко може да е сложно, чудеха се всички, да се заеме една съвсем човешка позиция.
Зад това фиаско би трябвало да стоят някои от най-големите правни кантори и пиар светила на Вашингтон, макар че клюкарите в столицата сега спорят дали разпитваните са послушали съветите или са направили точно обратното. Твърди се например, че специално са били инструктирани да насочват разговора към емпатия и ценности, а не към юридически трактовки, а в залата не се чу никаква човещина. Затова спор няма само по един въпрос - че такъв резил Капитолият не е виждал от поне 30 години и че участниците в него още няколко столетия ще са радиоактивни.
След фурора от изслушването Гей, Магил и Корнблът се извиниха, но само Магил подаде оставка, а всеобщото възмущение плавно се раздели по политическите коловози. В известен смисъл, както отбелязаха мнозина коментатори, друг вариант не бе възможен, особено за Харвард - оставката на Клодин Гей щеше да означава признание за провал на политиката за многообразие и равни възможности, а консерваторите чакат само това.
Гей е
първият чернокож президент на Харвард
и едва втората жена, заемала този пост в историята на университета. Дъщеря е на имигранти от Хаити, макар и от най-богатите (семейството притежава най-големия завод за бетон в страната). Учила е в Принстън, Станфорд и Харвард. Въпреки това, академичното й досие е твърде тъничко - на нейно име едва 11 сериозни научни публикации.
Именно научните публикации в крайна сметка взеха главата на Гей миналата седмица, по причина, както казват, стара колкото света - плагиатство. Слухове за такива проблеми витаят от няколко месеца, но в последните дни "Ню Йорк Поуст" и "Уошингтън Фрий Бийкън" извадиха нови шест случая на преписване, с което те стават общо 50 - впечатляващ брой за такова оскъдно творчество. Повечето случаи са копи/пействане на банални изречения и абзаци - на едно място е преписала благодарности от чужда дисертация, в друго цитатът е на грешно място. Има един доста странен - Гей е преписала цял абзац, но е сменила в него "намаляват" с "нарастват".
Самата Гей
не отрече, че е плагиатствала,
макар и да не го нарече така, а "дублиране на текст от друг автор без съответното позоваване", но обяви, че стои зад работата си. В Харвард случаят бе анализиран от три комисии, които заключиха, че има "няколко случая на неизчерпателно цитиране", но не и "нарушение на научните стандарти на Харвард". Даже един от преписаните професори раздаде интервюта, че въобще не смята това за плагиатство. Затова, колкото и да бе очаквана, оставката на Гей бе изненадваща.
"Стресиращо бе да се поставят под съмнение моята отдаденост на борбата с омразата и академичните ми принципи и страшно да бъда подлагана на лични атаки и заплахи, подклаждани от расистки предразсъдъци", написа тя като обяснение. А по-късно заяви в коментар в "Ню Йорк Таймс": "Оттеглям се с надеждата, че така няма да позволя на демагозите да превърнат моя мандат в оръдие на кампанията си срещу идеалите, които вдъхват живот на Харвард от неговото основаване - академично съвършенство, откритост, независимост, истина".
Напускането на Гей пропадна в същите политически разломи, в които потъна и изслушването за антисемитизма. Много медии я оплакаха като жертва на културните войни. Един харвардски професор по право написа, че обвиненията щяха да заслужават внимание, ако идваха от други хора. Сега били обикновен расизъм. Консерватори го видяха точно наопаки - те пък се ожалиха, че
ако Гей беше бял мъж, щеше отдавна да е изхвърчала
Харвардският професор донякъде има право, защото разкритията идват от среди, които не се интересуват от наука и академична чистота, а от политика и културни войни. "Пуснахме историята с преписването на Клодин Гей първо вдясно. Следващата стъпка ще е да я пробутаме на медийния апарат вляво и да легитимираме наратива пред актьорите в център-ляво, които имат властта да я свалят. И след това - мачкаме" - разкри плана един от главните му кръстоносци, Кристофър Руфо (активист консерватор).
Друг от главните герои срещу Гей - милиардерът Бил Акман, виден харвардски възпитаник и донор, също открито призна, че крайната му цел е да се сложи край на DEI - абревиатурата, под чиято шапка са програмите и мерките за многообразие, равенство, приобщаване, и която действа като червено на бик на консерваторите. "В DEI идеологията белите, евреите и азиатците са потисници, а цветнокожите, ЛГБТ и/или жените са жертви", написа Акман в тирада по повод оставката на Гей, в която настоява за оставки на всички в борда на Харвард, които са я защитавали.
Разбира се, колкото и тревожни да са тези атаки, те не могат да променят основната сюжетна линия - преписването е факт и различните политически аршини само го правят още по-лошо. Симпатизиращите на Гей например масово неглижираха случаите като
"пропуснато цитиране", "невнимание с източниците",
"грешки в библиографията" и т.н., което накара един коментатор от "Атлантик" да възкликне: "Кое от това не е класическа дефиниция на плагиатство?!".
"Клодин Гей не е истинският скандал. Истинският скандал е, че толкова много журналисти и учени бяха, и все още са готови да подменят схващането си за плагиатство според политическата си ориентация. Правиха се неистови опити да се изкара, че да препишеш цели абзаци от труда на друг учен, дума по дума, без цитиране и позоваване, не е плагиатство. Или че е, ама само техническо. Или че всички го правим", коментира същият автор - Тайлър Остин Харпър.
Ако Клодин Гей беше не президент, а студент в Харвард, сега щеше да е заточена някъде на неакадемична работа за една година. И Харвард щеше да я приеме обратно само срещу есе, в което анализира деянието си. Но това са наказания за студенти. Клодин Гей се връща на академичното поприще като преподавател, макар и като президент да стана най-кратко задържалият се на поста от 1636 г. насам. "Идеята, че ясни и утвърдени критерии за плагиатство могат да се изхвърлят в името на един президент от елита на университет от елита само поради цвета на кожата му е не само абсурден - това е същият стар фанатизъм", пише по този повод Харпър.
