Един призрак броди из медиите и социалните мрежи, призракът на Нанси Пелоси с речник под мишница. Идеята да се извадят от публичната реч в сената на САЩ местоименията за мъжки и женски род, както и думи като „майка”, „баща”, „брат”, „сестра” и изобщо онази лексика, която изразява сексуална принадлежност или някакво родово различие, прилича на литературен експеримент на начинаещ, но много амбициозен автор. Което не пречи иначе неглупави хора с интелектуални професии да не виждат нищо ненормално в това, нито тревожно или налудничаво.
Някои дори адмирират тази поредна приумица на политическата коректност. Ако ставаше дума просто за някаква задокеанска екстравагантност, едва ли темата би заслужавала вниманието, което й се отделя, но очевидно тези лингвистични упражнения са част от ляволибералната вълна, издигнала отново на власт демократите и няма никаква гаранция, че този езиков волунтаризъм няма да се превърне в политическа мода и извън щатите. За което впрочем има индикации. Наскоро във „Фигаро” и „Монд” се появиха публикации във връзка с планове да се преосмисли репертоарът на парижката опера поради факта, че балетни спектакли като „Лебедово езеро”, „Лешникотрошачката” и „Баядерка” не се вписват в борбата срещу белия супремасизъм.
Как се стигна дотук?
Терминът „политически коректен” за първи път е употребен в Америка през 1793 г. Тогава Върховният съд на САЩ в аргументацията към едно дело обяснява, че честата употреба на Щат вместо Народ е not politically correct, тъй като щатите съществуват заради добруването на народа, поради което при вдигане на тост, пък и по други поводи би било коректно да се казва Народът на Съединените щати. Но това е по-скоро техническа подробност. Същинското раждане на PC – идеологията е през осемдесетте години на миналия век, когато около този термин се разви цяло движение (с крайно либерален уклон) за езикова реформа, целяща премахването на обидни думи и изрази, отнасящи се до различия по расов и полов признак, сексуална ориентация, инвалидност, религия и политически убеждения. Първата жертва в САЩ стана думата „негър”, която беше заменена от „черен”, а после от „афроамериканец”. Което може би не е окончателно, защото духът на егалитаризъм, върху който се гради идеята за политическа коректност, предполага да има също евроамериканци, азиатоамериканци и така по целия глобус. После индианците станаха „коренни американци” и започна едно нескончаемо словотворчество с морално-хигиенна цел – социални групи, които в миналото са били жертва на геноцид, робство, репресии и игнориране да бъдат назовани по нов начин и чрез езикова процедура да бъдат заличени отпечатаните в езика травми от миналото.
Обичаят Америка да служи за универсален евроатлантически стандарт наложи новото PC – поведение да бъде прието и извън САЩ, дори и там, където думата „негър” не се смята за обидна. У нас циганите станаха роми, без това да променило нито техния бит, нито отношението към тях. През януари 2018 г. българският парламент официално изгони от административната реч думата „инвалид”. Понеже в Америка вече не се ползва. Инвалидите в България вече са „хора с увреждания”, но продължават на всеки три години да се редят с патерици и колички пред кабинетите на ТЕЛК и НЕЛК, за да доказват, че през този период не са им пораснали нови крака, ръце, бъбреци и т.н. Който не е минал през миазмите на българската здравна, социална, общинска и друга администрация, той не знае какво става с човека, когато се е озовал в тази социална група. Като начало му се налага да обикаля различни институции, да попълва всевъзможни документи с информация, която самите институции имат и могат спокойно да обменят и без негово участие, да се реди на опашки и да разнася купища хартии от гише на гише из разни краища на града, за да докаже, че има нужда от пенсия, инвалидна количка, инвалиден стол или някой от другите атрибути на инвалидността, които държавата предоставя с цената на сложни и унизителни процедури. Да не говорим за достъпността на градската среда. Рампите за инвалидни колички (ако ги има) често са бутафорни и направени единствено, за да оправдаят усвоените средства по разни международни програми. Държавата се отнася с тези хора сякаш заедно с инвалидността са им пораснали крила, за да преодоляват физически и други препятствия и като знак за допълнително внимание не ги нарича инвалиди, а хора с увреждания. Голям ихтибар, няма що.
Нека в тази връзка опитаме да си представим как парижани кръщават Дома на инвалидите, където са погребани славни генерали, маршали и губернатори, в това число и самият Наполеон, „Дом на хората с увреждания”.
Впрочем самата идея за политическа коректност има нещо общо с инвалидността.
Това е своеобразно инвалидизиране на езика или на части от него, засягащи определени теми. Иначе казано, политкоректният език е „език с увреждания”, ако ни бъде позволено да използваме собствените му стандарти за вежливост.
PC – езикът се е превърнал в модерен резервоар за смешки. В интернет има речници на политкоректните думи и изрази, в които не винаги е ясно кое е сериозно и кое на майтап. Има откровено комични примери като „гъвкав резидент” вместо бездомник или „фоликулярна регресия” вместо плешивост и т.н. Постепенно PC - идеологията се озова в капана на собствената си универсалистка претенция, защото всяко новоизмислено понятие рискува да засегне или пренебрегне една или друга социална група. От което следва да се мисли за нова дума и още по-нова и така до безкрайност. Това словотворчество показва как езикът може да „заболее” от нещо като „лингвистичен рак”, произвеждайки до безкрайност нови и нови все по-малко значещи думи, водещи в крайна сметка към неговото „вдървяване” и обезсмисляне.
PC – идеологията отдавна е обект на полярни оценки.
Защитниците й приемат, че това е начин за премахване (или поне ограничаване) на социални напрежения чрез табуиране на определена лексика и подмяната й с друга, по-благовидна и евфемизираща, макар и обезличаваща историческия контекст, който думите неизбежно носят. Приема се, че езиковите конструкции оформят идеи и поведения. Следователно, ако грижливо обмисляме как да наречем някого, без да го обиждаме и да накърняваме негови чувства, това ще провокира повече интерес към него като индивидуалност, а не като част от група и така ще се ограничат предразсъдъците. Иначе казано PC дисциплинира мисълта. Без да оспорват напълно тези аргументи, критиците на PC – идеологията смятат, че прекаленото евфемизиране води до абсурдност и представлява цензура над мисълта, ограничава възможностите за свободна дискусия. Налагането на PC като общоприет стандарт прави невъзможен публичен разговор с хора, които не приемат тези норми. Самата PC ги заклеймява и маргинализира. Така водеща демократична ценност, каквато е свободата на мисълта и словото, се превръща в несвобода или в свобода на съгласието. Което подозрително напомня за „новоговора” на Оруел от романа „1984”. Езикът е власт и в ръцете на PC- идеолозите тази власт може да се окаже безконтролна, да се превърне в инструмент за произвол и насилие над мисълта.
Дали определена дума има негативно или позитивно значение, зависи от твърде много неща – отношение, начин на употреба, контекст. Например думата „джендър”, замислена като дълбоко неутрална, след полемиките около Истанбулската конвенция се сдоби с двусмислено иронична конотация. Езикът, понеже е нещо живо, има способността да разширява или стеснява смисъла на отделни думи и понятия, да им създава културен контекст, дори когато това грижливо се избягва.
В страните от някогашната съветска сфера актуалните PC – усилия над езика пораждат иронични усмивки, но и известна тревога, защото те са минали по този път и знаят къде води. Комунистическите режими бяха създали точно такъв политкоректен „дървен” език, с който си служеха официозните вестници, радио и ТВ-програми. Странно е, че Америка, флагманът на Свободния свят, се е засилила натам, откъдето Източна Европа с известно облекчение се върна. Адептите на Нанси Пелоси изглежда са решили да се повозят на шейничката на научния комунизъм. Любопитно е докъде ще стигнат и как точно ще спрат, защото видимо са набрали сериозна скорост. Но освен любопитно това е и притеснително. Нека припомним, че с подобно любопитство през 20-те и 30-те години на миналия век е наблюдаван възходът на някои деструктивни идеологии в Германия, Италия и Съветска Русия.
