Всеки път разказвам тази история с надеждата, че ще е за последно. Въобразявам си, че алегорията, която съдържа, е достатъчна да промени нещо в нашия живот. И всеки път изминаващото време ми я припомня - пак тъй злободневна, пак тъй застрашително валидна. Сякаш забравени уроци напъват да се повторят. Сякаш назидателният им патос се завръща: безплодно, безполезно.
Ако обществото внезапно придобие дарбата да се учи от човека, това би бил най-красивият проблясък в българската съдба. Ако към неговите грижи, горести и страсти можеше да се приложи скромната мъдрост на отделния гражданин - това би бил най-щастливият изход от безизходността на българската история.
Но обществото упорито не иска да заимства от човека. То е последователно в своята непълноценност. В края на краищата то е създадено от човека. Докато човекът е творение на Бога. Просто няма място за сравнение.
В безгрижно, макар и малко припряно, лято, в едно от още редките наши беломорски пътешествия миналото се озъби в усмивките на децата ни и сложи (за кой ли път!) черта под безумията на изтичащия век. Налага се да поясня, че действащите лица са няколко жени от един разсечен в корена си род - всичките първи братовчедки, ние, техните съпрузи, дъщерите и синовете ни, разделени от балканските вражди и неправди, но запазили фанатично единството на клана: като последна вярност към страданията и надеждите на предците.
Семейството се бе разкъсало след Европейската война, гробовете му бяха и в Гърция, и в България. Потомците обаче обтягаха нишката на кръвта и не признаваха граници и режими. Може би защото бяха произлезли от тази харамийска планина, или пък понеже повечето бяха жени, очарователни, но и мъничко проклети. Всяка от нашите въодушевени визити квартетът от братовчедки прекарваше в прегръдки и ръкомахания, в приказки, сълзи и смехове. Зетьовете, оказали се изведнъж на свобода, отмятахме таверните в околността и се развличахме с пътешествия до езера и водопади.
Децата другаруваха органично, разбираха се някак и без думи - защото децата на братовчедките от Лерин не говорят български. Майките и бащите им са последното поколение, което пази живописния, упоителен местен говор. По-големите се губеха с моторите и по дискотеките, малките - Драган и Петро - се залисваха с пъзели и конструктори, сглобяваха, редяха, разваляха и пак редяха.
Докато съвсем случайно не ги забелязахме, че си приказват...
Това беше като мрачна експлозия в оазиса на вечерта. Като плесница на времето върху засмените ни неподготвени лица.
Децата си говореха на... английски!
Значи всичко беше загубено и всичко беше зачертано. Разсечена беше връзката, която няколко поколения бяхме удържали с упоритост и жертви. Езикът на дедите вече не принадлежеше на нашите деца, не ги свързваше, не ги спасяваше от центробежния вихър на идващия век. Те си пробиваха път през стените на света и опитваха да се намерят отново. С каква мъка се извършваше това!
Един злокобен замисъл се бе изпълнил. Децата наистина са от една кръв, от един сой, а ги откривахме съдбовно отчуждени. Оттук нататък родът е най-после разделен. Спасеното ще бъде отнесено от ветровете.
Така веднъж вече бе разделян и народът ни. Не разчитаха на границата, която му начертаха, затова разсякоха езика му. И... наистина престанахме да се разбираме. Превърнаха ни в нещо като два различни народа. Нас, чиято кръв (доколкото бе останала след мъченичество, борби и надежди) бе също тъй една и съща!
А сега ние с вас сякаш искаме да проверим дали механизмът на разсичането още работи. Като деца, на които играчката е омръзнала, пакостно опитваме да я направим на парчета. Но този път играчката сме ние самите.
Ние - които за няма нищо се отказваме от общия ни език.
Ние - които говорим с едни и същи думи, а разбираме различни неща.
Ние - които превърнахме словото от сечиво на сплотяването в оръжие на противопоставянето.
Забравихме, че хиляда години езикът бе народосъхраняващият фактор - понякога единствен.
Забравихме, че езикът бе едно от малкото неща, който сме бранили и отвоювали без пословичното наше разногласие и разнодушие.
Докато един ден открихме, че отдавна не говорим един и същи език. Надвиквахме се и жестикулирахме - без да се разбираме. Скандирахме по митингите - без да се чуваме. Смисълът на онова, което едните глаголят, оставаше непонятен за другите, които ги слушат.
Сините не разбираха езика на червените.
Единият синод - на другия синод.
Едните синдикати - на другите синдикати.
Едните писатели - на другите писатели.
Бедните - на богатите.
Ситите – на гладните.
И пр.
Днес идеята за общ език отново се разглежда като опортюнистична, оскърбителна, едва ли не нецензурна. Общият език е най-отбягваното в наши дни, всеки се страхува да не бъде заподозрян като поддръжник на общия език, общият език се третира като сътрудничество с врага.
Още малко: и всеки разговор утре ще бъде невъзможен.
Още малко: и всеки разговор утре ще трябва да се води чрез преводач. Или, да речем, на английски (руски).
Образът на двете момчета, които опитваха да се разберат на трети език, и днес заледява сърцето ми.
Защо сме тъй усърдни и безгрижни в разрушителното си опиянение, щом е съвсем ясно, че разкъсването на свещеното тяло може да настъпи и отвътре? Нима е изключено утре да се окажем дотолкова разделени от езиците си, че да тръгнем като два различни народа в две различни посоки? Нали точно така са разделени и разпръснати по света народите - още във Вавилон!
Прочее, във Вавилон отидох през зимата. Стигнахме вечерта, с последни сили изпреварихме мрака. По гледжосаните тухлички на входната кула ясно се виждаха знаменитите стилизирани хищници и еднорози. Лениво и царствено се разхождаха в сгъстяващата се здрачевина, сякаш охраняваха това място, където хората бяха загубили общия си език. Лъвът на Семирамида също беше - имам го на снимка, фотографската светкавица го е изтръгнала от тъмнината и той наднича над главите на неколцината литератори.
Защо тъй бдят тези стражи над печалните руини? Не затова ли, за да ни напомнят, че когато хората престанат да разбират словата си, народите се разпиляват, градежите рухват и пустините превземат градовете?
Кой бди над тази поука в нашия тукашен ден? Има ли някой, който да я скъпи и да я припомня? Съзнава ли някой, че и тя е скъпо заплатена - с рухналата кула на националните мечти и надежди?
И наопъки: дали няма друг, който иска тя да изветрее и да се забрави? Някой, който помни и разчита: с езиците може да се започне...
Въздишаме по общия език с Повардарието, а тук, в Старото Отечество, нашият ни разделя, ловко превърнат в език на сблъсъка, на разминаването, на омразата.
Днес като никога ни е нужно едно и също слово, една и съща воля, една и съща свяст. Всеки народ има бъдеще - а и цена! - единствено в своята цялост.
Макар че никак не са малко желаещите да го продадат на парчета...
Всъщност, мнозина бездруго сънуват Вавилон и тук, под Балкана.
Важното е кой ще съумее да разтълкува тези сънища.
Или да ни разбуди навреме...
Лерин-София,1995-2020
