Прословутият преход е поливалентен термин; значи какво ли не в различните глави, тоест значи всичко. А което значи всичко, често значи и нищо. Все пак, ако трябва да му подирим най-сериозната характеристика, то тя е свързана с прехождането на собствеността от държавни ръце в частни, но и с още нещо – категоричната невъзвратимост на този процес, юридическото му алиби. Независимо от криминалния или полукриминалния характер на това прехождане трябва да признаем - то стана.
Да признаем и друго - тя, собствеността тоест, рядко в историята
не е прехождала криминално.
Достатъчно е да изчетем сведенията за големите аристократи земевладелци през Средновековието и преди него, за да се убедим – голямото имане е завладявал най-якият, най-безскрупулният. Едва сетне е идвало правото да рамкира новото статукво, или, казано в унисон с римската му класика: „Което е мое, е мое, и да му се посяга е незаконно“. Само вижте какви защитници на правото днес са някои от вчерашните охотни негови нарушители, т. нар. „мутри“, и този ход на движение – от придобивките към правото и морала, ще ви докаже и настоящата си, и вероятно бъдещата си социална жизненост.
Тази тема обаче е чепкана напоително, понякога тенденциозно, а често и скучно, та няма да се присъединя към нея отново. Ще ви обърна внимание на друго, по-скоро добро нещо. Част от въпросния преход е и конвергенцията на мисленето, изглаждането на манталитетните, бодящи очите различия между западния и социалистическия труженик. Не казвам гражданин или елит, а именно труженик. Защото елитите – и на Запад, и на Изток, често са с неизпълнена отговорност, понасят и по-висока кармична вина, по-грешни са откъм манипулативност и лицемерие; с тях сега няма да се занимавам.
Но разликата между западния и източния труженик беше огромна! Да, имаше такива неща като социална сигурност у източния, имаше си той и здравеопазване, имаше си и национална гордост и любим отбор – това да. Обаче – при среща със западния си еквивалент, колкото и рядко да се случваше това, нашият заемаше сложна, шизофренична позиция. От една страна – да не покаже, че е по-долу – тоест и по дреха, и по манджа, и идеологически спор гледаше да е опонент на равнище. От друга страна, нашият се потискаше от джунджуриите на онзи, от улиците му, от магазините му, от списанията му, от влаковете и автомобилите му. Ала имаше още едно нещо, което потискаше най-много. То е, че на онзи, западния, някак не му пукаше кой го наблюдава и как ще го тълкува, не му пукаше за впечатлението, което произвежда върху нашия, а произвеждаше. На нашия му пукаше. Тъкмо поради възпитанието и идеологическите догмати – „този е враг, трябва да му покажа превъзходство. Но пустите му дънки, уискита и цигари, изобилстващи тук така нехайно, много пречат на равнопоставеността“.
С две думи, нашият гледаше западния отдолу нагоре, силейки се погледът в отчета да е с обратен вектор. Общение не че нямаше, не че не се завързваха и приятелства, но като цяло, в сферата на бита, потреблението и удобствата нашият труженик чувстваше по
неприятен начин чуждото превъзходство
А тези неща – бит, потребление и удобства, много вълнуваха нашия, нищо че учебниците му твърдяха как тези неща не са толкоз важни, и в светло бъдеще ще разцъфтят. Тези различия създаваха комплекси. Източният човек искаше да покаже идейно превъзходство, поне за пропагандата, в същото време дълбоко в себе си усещаше унизеност от по-некачествения си бит и стоки, както и от по-репресивната си политическа система. Искаше да се хареса на западния, а за онзи, възпитан в откровената и по-честна, макар също грозновата система на крайния утилитаризъм и печалбата, това не беше важно.
Бивал съм свидетел на много патос за дружба и какво ли не при срещи от страна на нашите, и на недоумение кой плаща за тия неща и защо са нужни, в края на краищата, от страна на западняците. Двайсетина години това се трансформираше трудно – нашите изгубиха Студената война, но щампите не изчезнаха отведнъж. Източните говореха повече за царе, мафия и история, а гледаха заплати и магазини. Онези не говореха толкоз – гледаха да се възползват от хаоса и евтинията.
Това е на път, и то е хубаво – да приключи. Сега имаме комисари от Литва, Чехия, България, младите ни кадри говорят езици, обикалят офисите или хостелите на света на равна нога, и общо взето – ги гледат с уважение.
Оня ден зърнах още едно доказателство за общност и изтриване на разликите. В Поморие има едно езеро, от което се копае кал и се провежда калолечение. Калта се смята за полезна и понеже е бадява, не само цигани, но и българи, и руснаци пълнят пластмасови бутилки и си я носят вкъщи – за мазане ли, за продажба ли – кой както... Напразно докторите съветват да не се прави това, защото 1) калта не е полезна след 24 часа, 2) не бива да се маже навсякъде, защото може да навреди, и освен това при някои заболявания е противопоказна. 3) мирише лошо – като я отнесеш в стаята си, усмърдяваш я.
Хората си я копаят – без пари е понеже
Е, видях не само чехи, но и немци, па и англичани да го правят. Като видиш всичките черни като судански негри – и източен, и западен, и наш, и чужд – разбираш – истинското равенство е при бадявато и страха от смъртта.
Та, преходът свърши, под калта се вижда това най-добре.
Обаче и ние посвършваме някак – етнически имам предвид.
