Представете си, че по някаква причина сте обект на разследване за тежко престъпление от страна на прокуратурата. Не е задължително да сте извършили нещо нередно. Достатъчно е просто да сте неудобен на някого от властта. Доказателствата срещу вас са събрани по не съвсем законен начин, в присъствието на поемно лице, което по една или друга причина, е склонно да бъде нехайно към тези подробности. Ваши роднини да притиснати в стресовата ситуация да дадат показания срещу вас. Преди това сте подслушвани дълго и напоително. И всичко това влиза в съда, макар че прокурорът изобщо не е убеден, че има достатъчно доказателства за тезата си. И не стига, че дотук правата ви са рязко ограничени, но и нямате право на трета инстанция, ако случайно получите осъдителна присъда на първите две.
Това е мечтата на прокуратурата начело с Иван Гешев. Амбициозната реформа е предложена, въпреки че вече четвърти месец протестиращите настояват за оставката на главния прокурор и на правителството. Вместо Висшият съдебен съвет да започне дисциплинарна проверка, която да отговори дали с поведението си Гешев нарушава базисните принципи на демокрацията, главният прокурор ни пробутва фундаментални промени в Наказателно-процесуалния кодекс, които вероятно мнозинството в парламента просто ще подпечата. И едва ли ще се запита дали прокуратурата не предлага изменения, които да я улесняват твърде много в противовес на обществения интерес и на защитата на основните права на гражданите. А това в един момент може да злепостави самата идея за правосъдие, да създаде предпоставки
не за ред, а за страх и страх и произвол.
Най-фрапиращото предложение е за премахване на третата инстанция по тежките дела, т.е. отпадане на контрола за законност. Според предложенията, ако някой бъде осъден на 20 години, или на доживотен затвор на две инстанции, той директно влиза в затвора, без да има право да поиска и върховният съд да се произнесе. "Не знам държава, в която човек, осъден на доживотен затвор, да няма право на върховен съд като касационна инстанция", коментира пред "Сега" юрист, специалист по наказателно право.
В българската практика не са рядкост случаите, в които третата инстанция преобръща изцяло решенията на първите две. Най-ярките примери в това отношение са два. Това лято ВКС отмени оправдателната присъда, четена на две инстанции от спецсъда по прословутото дело "САПАРД" срещу бизнесмена Марио Николов. В мотивите на спецсъда има толкова много неясноти и противоречия, че не става ясно защо бизнесменът е оправдан, констатира върховната инстанция. Но пък бившият втори човек в ГЕРБ Цветан Цветанов в момента щеше да е в затвора с 4-годишна присъда за отказа му да разреши поставени от съд специални разузнавателни средства, ако не беше ВКС. Той получи осъдителни присъди и на двете по-долни инстанции, преди ВКС да го оправдае.
Зад това предложение ярко прозира намерението
да бъде зачеркнат върховният съд
от веригата за контрол на актовете на специализираните съдилища. Тази амбиция на прокуратурата не е от вчера и тя е прокарвана настойчиво през последните години. Софийският градски съд дълго време беше трън в очите на държавното обвинение, защото в него катастрофираха много от делата за корупция по висшите етажи на властта, с които прокуратурата се хвалеше. За да бъде "решен" този проблем, ГЕРБ създадоха спецсъда и прехвърлиха там делата за корупция. За да не бъде нарушена Конституцията, която забранява извънредно правосъдие, ВКС остана като последна инстанции за контрол и на спецсъдилищата. Сега обаче се иска и тази преграда да падне. До какъв произвол може да се стигне показват безобразията, които стават в спецсъдилищата там, където ВКС не се намесва - по мерките за неотклонение. Под най-разнообразни мотиви обвиняеми прекарват в ареста години наред, без да има опасност да се укрият, или да извършат друго престъпление. Което отваря широко вратата за осъдителни присъди срещу България в Съда за правата на човека в Страсбург.
Другото фрапиращо искане на прокуратурата е при огледи, претърсвания, изземвания, следствени експерименти и разпознаване на лица и предмети да се намалят поемните лица от две до "поне едно". "До законовия минимум от едно поемно лице следва да се прибягва само в изключителни случаи – когато действията по разследване се извършват в труднодостъпни местности; когато е възможно да възникне опасност за живота или здравето на поемното лице; когато намирането на второ поемно лице е трудно и ще забави сериозно действието по разследването, а то е неотложно или е неповторимо, както и в други подобни случаи", мотивира се прокуратурата.
Поемните лица всъщност са гаранция, че няма да бъдат подхвърлени и фабрикувани доказателства. Затова възниква въпросът - ако разследващите извършват само законосъобразни действия, какво им пречат поемните лица. Ако в трудностъпните местности е достъпил прокурор и едно поемно лица, защо да не може да стигне и второ?! Ако прокурорските подбуди бяха благородни, можеше да се предложи да бъдат съобразени европейските препоръки за пълен видеозапис на действията по разследването. Но това не се предлага изобщо.
С предложенията също така се прави опит
да се гарантират роднинските показания
- ако някой веднъж е дал показания, макар и законът да му дава право като близък роднина да не го прави, той да не може да се откаже от казаното. Става дума за показанията на съпруг, възходящ, низходящ, брат, сестра и този, с когото обвиняемият е във фактическо съжителство. В момента тези лица имат право да откажат да дават показания. "Възможността свидетел да обезсилва по своя воля доброволно дадени и законосъобразно събрани доказателствени материали противоречи както на принципа за разкриване на обективната истина, така и на безспорната у нас концепция за субектите на ръководно-решаващата функция в наказателния процес", мотивира се обвинението. И предупреждава, че трябва да има ефективни процесуални гаранции, че отказът от правото да не се дават показания във вреда на лица, с които свидетелят е в особено близки отношения, е "информиран и доброволен, изричен и недвусмислен".
По време на разследванията обаче при разпитите на свидетелите не винаги присъства адвокат. Така се явява опасността, ако някой е в стрес, или е бил притиснат от разследващите да даде показания, които уличават близките му, той повече да не може да ги оттегли. Т.е. прокуратурата иска да постига доказателствени резултати чрез свидетелски показания на хора, които имат морално и законово основание да не свидетелстват. Не е ясно и как ще се гарантира, че свидетелят е бил информиран за правата си изрично и недвусмислено и че доброволно се е отказал от тях.
Друго
опасно предложение е да има по-дълги срокове за използване на СРС-та
при разследване на тежки престъпления против републиката (измяна, предателство и шпионство, диверсия и вредителство), както и на организирана престъпност. Идеята, която идва на фона на реално неработещото Бюро за контрол на СРС-тата, е срокът да стане до 4 месеца с възможност за удължаване на до 12, а за служители под прикритие - до 6 месеца, с опция за удължаване до година и половина. В момента законът регламентира срок за прилагане на СРС до 2 месеца с възможност за удължаване до максимум половин година.
"Мотиви за това се извеждат от спецификите на дейността на организираните престъпни групи и от необходимия по-дълъг период за проследяването ѝ, а за агентите под прикритие - и от продължителния период за инфилтриране в престъпната група и създаване на отношения на доверие. Тези престъпления са не само внимателно подготвяни, но също така професионално осъществявани и прикривани", обяснява прокуратурата. За престъпленията срещу републиката няма обосновка.
Друго прокурорско желание, свързано със СРС-тата, е, отказите за прилагането им да могат да протестират пред председателя на горната съдебна инстанция. Интересното е, че това е единственият случай, в който прокуратурата иска намеса на по-горна инстанция. През 2019 г. например в спецсъда са постъпили 3406 дела по Закона за СРС. Няма данни за отказите, но те по правило се броят на пръсти. Всеизвестно е и че твърде малка част от използваните СРС-та - под 10%, се превръщат в доказателства по делата.
Прокуратурата иска още да бъдат
занижени изискванията при събирането на доказателства
и внасянето на делата в съда. "Всяко формално нарушение в процеса на събиране на доказателства води до тяхната негодност. Това значително усложнява процеса на доказване. И се стига до оправдателни присъди при ясни доказателства за автора на престъпленията и вината му", оплака се заместничката на Гешев Красимира Филипова, докато представяше предложенията. Излиза, че прокуратурата иска позволение да нарушава правилата безнаказано. Никой не си е направил минимални усилия да проучи практиката, възмущават се съдии с дългогодишен опит. И обясняват, че един факт може да бъде доказан с различни способи. Например, ако протоколът за претърсване и изземване на откритите наркотици има порок, съдът може да се позове на свидетелските показания за откриването им, както и на експертизите. Това не означава, че наркотиците ще бъдат игнорирани като доказателства по делото. Има и примери за злоупотреба от страна на разследващите по отношение на доказателствата. Най-фрапантният пример е делото за "абсолютния престъпник" - процесът за подкуп срещу съдията Петър Сантиров, бившия военен министър Николай Цонев и финансиста Тенчо Попов. Тримата бяха оправда тримата, като съдът изрично посочи делото като "емблематичен пример за провокация към подкуп", инсценирана и проведена от тогавашния следовател Петьо Петров, по-известен като Петьо Еврото.
Следващото оплакване на прокуратурата е, че сега българският стандарт изисква прокурорът да е убеден, че са налице всички доказателства за разкриване на истината, за да внесе делото в съда. Сравнителният анализ показвал, че в други държави като Франция, Италия и Германия това не е така. Само че нито една от тези страни не е била осъждана в Страсбург заради проблеми с безконтролността на главния прокурор. А и доверието в правосъдната система там е много по-голямо, отколкото в България. Отделен въпрос е, че по принцип едно дело без солидни доказателства би трябвало да не издържи в съда, независимо по какви мотиви е стигнало до там.
"При съществуващото положение – нерешени институционални проблеми с отчетността и отговорността на главния прокурор; липса на гаранции за професионална самостоятелност по делата на редовите прокурори; липса на убедителен компетентен отговор на обвиненията за двоен стандарт и конюнктурен подход за разследване на лица, а не на престъпления; отказ да се разследват активно публично известни факти за престъпления – инициативата да се снижи стандартът на доказване е не само юридически, но и етично проблематична", обобщи наказателен съдия пред "Сега".
България е страна с пренебрежимо малък процент оправдателни присъди - около 3%. Ако целта са 100% осъдителни присъди, направо да закриваме съда.
