На 19 януари 2022 г., когато повторно се закле като президент пред Народното събрание, Румен Радев говори пред депутатите със самочувствието на държавник, който очертава посоките на развитие на страната в следващите години. Той обяви, че битката с корупционния модел на управление трябва да продължи; че са необходими спешни реформи в правосъдието и широки конституционни промени; че трябва да се работи за преодоляване на демографската катастрофа, за просветена нация и за справяне с бедността. Мощни послания, няма спор. И всеобхватни – подходящи за

човек, който смята, че държи съдбините на страната в ръцете си

А Радев тогава имаше основание да гледа на себе си точно по такъв начин. Последното правителство на ГЕРБ приключи мандата си през 2021 г. след улични протести, които държавният глава катализира с призива „Мутри, вън!”. Последваха 6 месеца управление на служебни правителства, назначени от Радев, които изтръгнаха властта от герберите и я концентрираха в неговите ръце.

Действащите междувременно парламенти бяха слаби, дезорганизирани и изглеждаха откровено жалки. На фона на безотговорните, интригантстващи и немощни партийни политици Радев се издигна като единствения с реална власт и автентична политическа идентичност. Тези обстоятелства му дадоха основание и самочувствие за програмната му встъпителна реч пред депутатите през януари.

Три месеца по-късно обаче нещата не изглеждат по същия начин

за държавния глава. Сега управлява редовно правителство начело с Кирил Петков. Когато Радев встъпи в длъжност, новият премиер уверяваше, че двамата играят в един отбор. Постепенно обаче започна да проличава, че съвсем не е така - заради желанието на президента да покаже, че продължава да държи кормилото на страната.

Първо беше войната на дипломатическия фронт със Северна Македония. Петков се завтече направо в Скопие да решава дългогодишната криза със съседите, както беше обещавал. Но междувременно президентът събра Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС), който излезе с национална позиция по темата. Така визитата на премиера до голяма степен се обезсмисли.

След това се заформи и първата кадрова битка – заради управата на „Булгаргаз”, която кабинетът отстрани, а Радев защити. Президентът даже предупреди новата власт да не се „изкушава от наследения управленски модел, който използваше служби, бордове и регулаторите за разправа и за прокарване на частни интереси”. Няколко седмици по-късно Радев остро обяви, че „времето за анализи изтече, чакаме резултатите”. Коментарът му дойде по повод енергийната ценова криза, като държавният глава остро напомни, че правителството е оправдало смените в държавното газово дружество с обещания за поевтиняване на енергията.

А март месец дойде и кризата на кризите – войната в Украйна

Буквално няколко дни след началото на конфликта от правителството беше отстранен министърът на отбраната Стефан Янев. Този ход на Петков имаше много сериозно политическо значение. Янев от дълги години е в близкото обкръжение на държавния глава, а през 2021 г. оглавяваше и двата му служебни кабинета. Политическите противници на Радев с известна злоба, но не и без основание, го определяха като квотата на президента в кабинета „Петков”. Изгонването му от правителството, при това в началото на война, беше вторият тежък удар, който понесе Радев в кадровата битка след случая с „Булгаргаз”. Той изгуби влиянието си върху енергетиката, а след това и върху отбраната – най-близкият до сърцето му държавен сектор. Нещо повече – наяве излезе разломът между президента и премиера по отношение на външната политика и политиката за сигурност на страната.

Така отборът на Радев и Петков, ако въобще е имало такъв, се разпадна

А различията помежду им продължиха да изникват, като на моменти припламваха конфликти между „Дондуков” 2 и обкръжението на премиера. Като при инцидента на Шипка, когато управляващите бяха обстреляни със снежни топки, а изнервените министри обявиха това за пробив в сигурността. Радев отказа да търси отговорност на НСО и продължи да атакува правителството на фронта на неизпълнените обещания за справяне с кризите, тресящи страната, и да се кълне, че няма да позволи въвличането й във война, като се изпратят български оръжия в Украйна (не че правителството показва куража за такава стъпка). Както и да алармира, че управляващите продължават да гонят кадрите на бившите служебни правителства. А когато вождът на ГЕРБ Бойко Борисов беше арестуван – случай, в който премиерът Петков беше активно замесен, държавният глава лаконично коментира, че съдът трябва да се произнесе.

Проблемът на Радев е, че като президент той няма лостовете да съхрани натрупаната от него институционална мощ веднъж когато дойде на власт редовно правителство. Чрез служебните кабинети той успя да извърши страховита чистка и да наложи много свързани с него хора в изпълнителната власт. За да ги задържи на местата им обаче, той се нуждаеше от политическа договорка с четворната коалиция. Участието на бившия служебен премиер Янев в кабинета „Петков” беше знакът, че тази сделка е сключена и се спазва – до определен момент.

Премиерът и обкръжението му обаче, изглежда, имат собствени планове

и амбиции – и в тях очевидно не влиза да се пазят хората на Радев по местата им. Дори Петков първоначално да е възнамерявал друго, настъпилата криза – около енергетиката и войната, е направило невъзможно спазването на договорката. Изглежда, разбиранията на Радев за енергийната, външната и военната политика са прекалено различни от тези на бившия му министър, за да бъдат търпяни президентските хора, които прокарват влиянието на „Дондуков” 2.

И какво може да направи президентът, когато главите на фаворитите му започнат да хвърчат? Нищо. Все пак министър-председателят Петков е главата на изпълнителната власт. Решенията са негови по право и закон. Радев е наясно с това и търси околни пътища, по които да го удари. Дали това включва и атака на политически терен чрез нов партиен проект – това тепърва предстои да се види от отношението му спрямо заявките на Стефан Янев и на Мая Манолова. Държавният глава се постара максимално да се разграничи от стария си съратник. Това обаче може и да е трик, за да може Радев да запази публично дистанция от всякакви политически инициативи, заради които да си навлече обвинения, че тръгва на открита война с правителството.

Радев вече е опозиция на правителството

Не може да бъде иначе, ако иска да възстанови бастиона, изграден от него миналата година, който сега се разпада заради действията на управляващите. Сега обаче, за разлика от битката му с ГЕРБ, той не може открито да се заяви като опозиционер. Ако го направи, това означава да влезе в схватка с политическите сили, които трябва да осъществят програмата, която той самият начерта в началото на годината – борбата срещу корупционния модел, правосъдната реформа и т.н. Очевидно победителят от такава битка няма да бъде той, а онзи, срещу когото се кълнеше, че ще се бори – лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов.

Затова Радев премина в режим на тиха опозиция – замерва управляващите, с каквото разполага под ръка, но избягва да им отправи сериозно предизвикателство. Това е бавна тактика, която изисква много време. Президентът обаче разполага с 5-годишен мандат, който е едва в началото си. Времето е на негова страна, а и не му се налага, за разлика от правителството, да се занимава ежедневно с кризите - напротив, те му дават материал, с който да стреля по управляващите.