Трескава подготовка тече за годишната среща на върха между ЕС и Китай през април. През последните години тези срещи сериозно се промениха, отразявайки и промените в равновесието между двете сили. Доскоро ЕС доминираше и някак с лекота поставяше условията си (невинаги успешно), защото имаше лост за въздействие. Преди 20 години Китай очакваше подкрепа за членство в Световната търговска организация и я получи след много и тежки преговори с ЕС, като стана член през 2001 г., а после искаше да бъде признат за пазарна икономика. ЕС обаче смята, че китайската икономика все още не може да бъде определена за пазарна. Последните две срещи на върха обаче показаха не само че ЕС вече не диктува правилата на играта, но и че Китай е равностойна сила. Нещо повече, съюзът късно се усети, че е пробит през югоизточния си антилиберален двор. Европейската комисия и Европейската служба за външна дейност заедно с Германия и Франция се опитват да възстановят баланса, но това ще се окаже непосилна и основно вътрешноевропейска задача.
Затова и не е изненада, че лидерите на ЕС отделиха няколко часа по време на пролетната среща на върха в Брюксел именно на отношенията с Китай. Официалните заключения казват твърде малко, за да се разбере как точно са преминали разговорите, но от изказванията на Доналд Туск, Жан-Клод Юнкер, Ангела Меркел и Еманюел Макрон може да се заключи, че
предстоящата на 9 април среща с Китай ще бъде преломна
Тя ще покаже доколко ЕС все още значи нещо в глобален контекст и доколко е в състояние да прояви единство пред нещо различно от Бризхода. Засега изгледите не са никак добри, което е една от причините за организирането на минисреща на върха с Китай между гореспоменатите играчи. Меркел и Макрон отричат, че става дума за нов формат, но разцеплението в ЕС по отношение на Китай вече прераства в линия на разлома, особено след като Италия премина в лагера на Централна и Югоизточна Европа, като се включи в китайската инициатива 16+1 буквално преди началото на Европейския съвет. България също участва в тази инициатива и въпреки че тя отдавна е трън в очите на западните страни членки, правителствата в Югоизточна Европа се гордеят с възможността да работят с Китай, ако ще това да е на цената на лоши погледи в Брюксел.
Проблемите между ЕС и Китай във вътрешноевропейска перспектива са много ясно и категорично артикулирани в съобщението, което Европейската комисия публикува седмица преди началото на пролетния Европейски съвет. С този документ комисията за първи път сменя рязко тона спрямо Китай, като по всичко личи, че това е направено в тясна координация с Париж и Берлин. В съобщението се признава, че се е променил балансът на силите и се подчертава, че най-важното в новата ситуация е единството на съюза. Посочва се, че всички страни членки – не само отделно, но и във формата 16+1 - трябва да се придържат към европейското законодателство, правила и политика. Най-голямото притеснение на западната част на съюза е, че Китай се опитва да наложи своя модел на управление върху останалите, с което се превръща в конкуренция на ЕС. Затова в документа на комисията, приветстван от Меркел и Макрон, за първи път от много време насам спазването на правата на човека в Китай се поставя отново на дневен ред, и то с изключително категоричен тон. Нещо повече, съюзът за първи път ясно заявява зоните си на интерес – това са Западните Балкани и съседството, което пък е оспорвано от Русия. „ЕС има основен интерес в по-ефективното преследване на политиките си на разширяване и към съседството си именно с цел подсилване на устойчивостта на партньорите си и осигуряване на пълно придържане към ценностите, нормите и стандартите на ЕС, особено в стратегически сфери като върховенството на закона, обществените поръчки, околната среда, енергетиката, инфраструктурата и конкуренцията“. Голяма рядкост е в европейски документи да се види подобна категоричност и ясно очертаване на зоните на интерес. А споменатите сфери и най-вече върховенството на закона, обществените поръчки, околната среда и енергетиката са разковничето в отношенията с Китай или поне така, както ги вижда западната част на съюза. През тях ЕС вижда Китай ту като партньор, ту като конкурент, а по отношение на алтернативните форми на управление, тоест антилибералното управление в Китай, е „системен съперник“.
Проблемът е, че не всички правителства виждат Китай точно през тези призми
Това поставя и чисто вътрешноевропейския въпрос доколко ЕС като има тежест да наложи исканията си, а те в документа на комисията са точно десет? И дали това са исканията на целия ЕС или само на най-големите му членки и институциите? Все пак документът на ЕК тепърва предстои да бъде обсъждан в Съвета на министрите, което означава, че тонът на текста, както и някои конкретни искания трябва да бъдат одобрени от всички. Това е въпросът, на който чакаме отговор на 9 април. Когато говорим за тежест, тя най-вероятно ще дойде от Франция и Германия. По време на посещението си в Париж в понеделник китайският президент подписа дебела сделка за покупка на 300 самолета Airbus и за разработването на проекти в няколко сектора, сред които инфраструктура, здравеопазване, възобновяема енергия и други. След подписването им Си Дзинпин заяви, че иска "силна и просперираща Европа" и това е много важно за Китай. Разбира се, тези думи не бива да се възприемат за чиста монета, защото съмненията и подозренията на западните членки остават, че Китай подкопава единството на съюза съвсем умишлено на принципа „разделяй и владей“, за да си осигури безусловен достъп до европейския пазар. Според документа на ЕК за ЕС най-важната мярка трябва да бъде начинът, по който Китай решава проблема с човешките права, но как ще се възприеме в Пекин подобно послание, като се имат предвид проблемите на ЕС с Унгария и Полша? Друг начин, по който ЕК смята, че трябва да се оценява качеството на двустранните отношения, е реципрочността, която все още не е гарантирана от страна на Китай по отношение на достъпа до обществени поръчки в Китай и бизнес климата изобщо, а съмнения има и по отношение на изграждането на 5G мрежи в Европа от китайски технологични фирми.
ЕС или поне западната му част не се противят на търговските отношения на Китай със страните от Централна и Югоизточна Европа, но се притесняват, че
те са за сметка на европейските стандарти и най-вече ценности
Най-големият им страх е, че Китай предоставя алтернатива на ЕС най-напред в пазарен, а на второ място и в управленски смисъл. И това особено ясно се вижда около всяка среща на инициативата 16+1, когато най-антилибералните режими като този в Будапеща или Белград артикулират отношенията с Китай точно като алтернатива на ЕС, особено във финансов и инвестиционен смисъл. Това става в момент, когато ЕС се надява да наложи твърда обвързаност между върховенството на закона, тоест европейските ценности като цяло, и европейското финансиране. Ако обаче тъпчещите европейските ценности имат алтернативни източници на инвестиции, ЕС губи лоста си за въздействие дори в собствения си дом. Китай и ЕС в момента имат немалко общи, но и доста конфликтни интереси. За съюза Африка е стратегически важен район, но също и за Китай. Разместванията на геополитическите пластове показват за пореден път, че външната политика се превръща в най-важния инструмент за оцеляването на ЕС, а точно там съюзът е най-слаб благодарение на членките си. Точно това прави срещата на 9 април толкова важна.
