На 15 февруари 1989 г. последният войник от "ограничения контингент" на непобедимата Червена армия се изтегля от Афганистан. Това беше основното послание на тогавашната комунистическа пропаганда в бившия Съветски съюз. "Това не беше просто война, това си беше варварство", заяви навремето последният съветски външен министър Едуард Шеварнадзе за интервенцията в Афганистан, която се превръща в най-дългата война, водена някога от СССР.
Всичко започва в навечерието на коледните празници през 1979 г. Тогава части на 40-а армия са изпратени в помощ на социалистическото правителство в Кабул, взели властта с военен преврат година по-рано. Москва първоначално не е искала да се меси по военен път, но после е решила, че тази интервенция ще успее да наложи просъветско правителство. Концепцията сработва, но само в афганистанската столица и големите градове. В отдалечените райони на страната съпротивата бързо се разраства, а ислямските муджахидини започват война по всички фронтове срещу "безбожния режим" в Кабул и поредните чуждестранни окупатори, след монголците, британците и други. Бунтовниците получават подкрепа от САЩ, Саудитска Арабия, Пакистан, Иран и други страни. Пакистанските гранични зони се превръщат в основна база на муджахидините и на военните съветници от американското ЦРУ. Сред хилядите доброволци в редиците на муджахидините е и бъдещият лидер на "Ал Кайда" Осама бин Ладен, чието име тогава не говори на никого нищо. Тогавашният лидер на СССР Леонид Брежнев и неговите съратници от Централния комитет (ЦК) отказват да преразгледат стратегията си и настояват за военно решение на конфликта. При избора на Михаил Горбачов за генерален секретар на КПСС е ясно, че тогавашното съветско общество не иска тази война. На Горбачов принадлежат думите, че „Афганистан е нашата кървяща рана”. Така се стига до 15 февруари 1989 г., когато командващият съветския контингент генерал-лейтенант Борис Громов последен преминава моста през река Амударя, която разделя СССР и Афганистан.
Нито радост, нито горчивина, а само желание за връщане у дома. Така Михаил Кожухов си спомня последния съветски военен конвой, който напуска Афганистан преди 30 години, завършвайки една интервенция, която днес много руснаци искат да бъде реабилитирана. В този ден военният кореспондент Кожухов преминава Моста на дружбата на река Амударя на борда на предпоследния БТР от последния съветски конвой с червените му знамена.
Младите войници мечтаеха само да се приберат у дома
живи и здрави, разказва Михаил Кожухов, който по онова време е бил журналист във в. "Комсомолская правда". В една от машините се намира тялото на убития предишния ден 20-годишен наборник Игор Ляхович, последната от над 14-те хиляди официални съветски жертви на конфликта. Колко са загиналите афганистанци, никой не знае, но със сигурност става дума за стотици хиляди.
"Покрай пътя виждахме "духовете" (афганистанските бунтовници), които бяха слезли от планините си да наблюдават изтеглянето ни. Погледите на жителите бяха изпълнени с омраза или разочарование, защото ги оставяхме на произвола на съдбата", спомня си Михаил Кожухов, който сега е на 62 години. За този журналист, който през 2000 г. за кратко е бил говорител на тогавашния премиер Владимир Путин, тази война "завинаги ще остане една трагична и безсмислена авантюра". Силно непопулярното нашествие бе официално осъдено през 1989 г. от СССР, навлязъл в "гласността", въведената от Михаил Горбачов политика на прозрачност. Този възглед вече се преразглежда под влияние на някои от ветераните.
Още през 2015 г. президентът Владимир Путин, който от 20 години агитира за патриотичен поглед върху историята в името на националното единство, негласно оправда нашествието, което според него е целяло "да реагира на реалните заплахи" срещу СССР, като същевременно призна, че е имало "куп грешки". През април м.г. той прие положително предложението на депутати да се изготви нова политическа равносметка на намесата в Афганистан по повод 30-годишнината от изтеглянето. Насърчена от това съгласие, комисията за отбрана на Държавната дума, долната камара на руския парламент, прие в края на януари проекторезолюция, която смята за "исторически несправедливо моралното и политическо осъждане" на интервенцията.
Според този текст нашествието е допринесло
за борбата срещу "терористичните и екстремистки групировки", наркотрафика и влиянието на Запада в региона. Този текст все още не е гласуван в пленарната зала, което отразява колебанието на властта да реабилитира официално този травмиращ епизод.
Опозиционният в. "Новая газета" неотдавна осъди тези призиви за реабилитация като "оскърбителни за паметта на загиналите и несъвместими със статута на една демократична държава от XXI век". В контекста на остро напрежение между Изтока и Запада "Русия отново се свързва със съветското си минало, за да оправдае новото си противопоставяне на Запада", казва историчката от неправителствената организация "Мемориал" Ирина Шчербакова. "Сегашните международни конфликти обаче не благоприятстват реабилитацията на интервенцията, която завърши с поражение", добавя тя. В момента тече военна намеса на Русия в Сирия. Откъм ветераните идва силен натиск да се придаде по-висока значимост на конфликта. "Няма какво да ни се прощава: не сме ползвали напалм и дори можахме да напуснем Афганистан, заместени от нашите партизани, нещо, което американците никога не са успявали да направят", смята анализаторът Пьотър Акопов от прокремълския онлайн вестник "Взгляд".
Според Александър Ковальов, председател на Сдружението на бившите военнослужещи от Общността на независимите държави, намесата в Афганистан е била оправдана. "Ако не бяха нашите войски, американците щяха да разположат ракетите си, насочени към Москва", казва той. "Горбачов правилно постъпи, като сложи край на тази война, но
трябваше да продължим да подкрепяме Кабул
с оборудване", добавя Ковальов, който е бил политически комисар на 860-и полк, изпратен в Афганистан да осигури изтеглянето на 40-а армия. Наборникът Константин Волков заминава за Афганистан в края на 1981 г. на 17-годишна възраст, изпълнен с въодушевление. Като радист в разузнавателна рота участва в 70 военни операции, а за една от тях през 1983 г. получава медал заради засичане на разговор между муджахидини. През 1983 г. се уволнява и е обсебен от тази война в продължение на 15 години. Става свещеник и вече като отец Константин събира в църквата си в Дарна, на 45 км северно от Москва, още тридесетина "афганци" (руски ветерани), всяка година на 15 февруари, на годишнината от изтеглянето. "Предлагам на бившите си бойни другари да се покаят и да забравят случилото се в тази война", казва той.
Голяма част от върналите се от войната бойни другари влязоха в подземните структури на организираната престъпност, други се сраснаха с наркосредите, а много потънаха в мизерията. Опитът на СССР и САЩ да „премерят сили на неутрална територия” доведе не само до рухването на социалистическия блок, но и до непредвидими промени в ислямския свят и раждането на радикални терористични организации, които до ден днешен напомнят за себе си с кървавите си акции.
