Евросъюзът не стана военен блок, но НАТО може да се поевропейчи. За близо 70 години ЕС постигна общ пазар, обща валута, общи правила за мирен живот, но не и обща отбрана. Въпреки че идеята за Европейска отбранителна общност е по-стара от Европейската общност (ЕО, чийто продължител е Европейският съюз), едва напоследък премиерите и президентите на европейските държави се събират да си говорят по военни въпроси. Никой от тях не се откроява като водач, защото импулсът идва отвън.
Ако общата европейска отбрана стане трайна политика, заслугата ще е главно на руския президент Владимир Путин, който превърна в реалност немислими по-рано проекти - като например, Швеция да се откаже от 200-годишния си неутралитет, за да се включи във военен съюз. Негов асистент би бил кандидатът за президент на САЩ Доналд Тръмп, който се готви да се върне на власт с намеци, че би оставил Русия да прави каквото си иска с държавите от НАТО, надяващи се на американски отбранителен чадър. Евентуалното отдръпване на САЩ би означавало НАТО да остане европейска организация, защото само Канада би била отвъдокеанска.
С това ще приключи дългото лутане
дали Европа трябва да си изгражда собствена отбранителна структура. След Втората световна война се появяват няколко неуспешни инициативи за европейска отбранителна интеграция, целящи защита срещу потенциална съветска агресия: Западният съюз (ЗС, наричан още Организация на Брюкселския договор - 1948 г.,) и предложената Европейска отбранителна общност (Парижкият договор от 1952 г.). И двете са канибализирани от Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО). През 1954 г. остатъкът от ЗС е наследен от пасивния Западноевропейски съюз (ЗЕС), просъществувал до 2011 г.
През 1970 г. Европейското политическо сътрудничество (ЕПС) доведе до първоначална координация на външната политика на Европейските общности, към която постепенно започнаха да се включват въпроси на сигурността. Европейската интеграция в областта на отбраната набра скорост след края на Студената война, отчасти в резултат на неуспеха на ЕО да предотврати войните в Югославия. През 1992 г. на ЗЕС бяха възложени нови задачи, а през следващата година с Договора от Маастрихт бяха създадени ЕС и общият "стълб" на външната политика и политиката на сигурност (ОВППС). През 1996 г. НАТО позволи на ЗЕС да разработи т.нар. европейска идентичност за сигурност и отбрана. Декларацията от Сен Мало от 1998 г. сигнализира, че традиционно колебаещото се Обединено кралство е готово да признае като тогавашен член на ЕС правото му да разполага с автономни отбранителни структури.
Последваха всевъзможни планове за военна координация, но
максималното, което постигна ЕС,
бе да признае на своя върховен представител за външната политика компетенция и по въпросите на сигурността. По тази причина свикваният от него Съвет на ЕС по външна политика се събира и във формат военни министри (след като предния ден са заседавали външните министри). Но Брюксел колкото е столица на ЕС, толкова е столица и на НАТО. В крайна сметка военните въпроси се решават с участието на САЩ встрани от квартала на европейските институции.
Общата политика за сигурност на ЕС се разви преди всичко като инструмент за управление на кризи, и то в трети държави - главно извън Европа. Използват се граждански и военни средства, но преди всичко се разчита на "меката сила" на ЕС чрез политическо и икономическо влияние. ЕС се сдоби с някои класически характеристики на отбранителен съюз чрез клауза за помощ между държавите-членки. Така член 42, параграф 7 от Договора за Европейския съюз (Лисабонския договор) гласи, че „в случай, когато държава-членка стане обект на въоръжено нападение на нейната територия, другите държави-членки са задължени да ѝ окажат помощ и съдействие с всички средства, с които разполагат". В същия дух има клауза в Брюкселския договор (1948 г.), както и в действащия Северноатлантически договор (чл.5).
Писането на клаузи се различава от реалната отбрана, колкото генералщабните учения по карта се различават от фронтовите сражения. Агресията на Путин в Украйна наложи не само да се мисли, но и да се действа.
Най-важната промяна в следващата Европейска комисия
ще бъде появата на комисар по военните въпроси. Урсула фон дер Лайен, която е бивша министърка на отбраната на Германия, даде да се разбере, че това ще бъде една от първите ѝ задачи, ако бъде преизбрана за председателка на ЕК (което е твърде вероятно).
Пред очертаващите се заплахи политическото мислене в ЕС бързо се променя. Обичайно благосклонната към Русия френска политика направи остър завой. Министърът на отбраната Себастиан Льокорню заяви на 26 март, "че отсега нататък част от военния план на Европа трябва да легне върху плещите на европейците. Това е абсолютна необходимост." Опасявайки се, че САЩ могат да изберат изолационизма при евентуално завръщане на Тръмп, той добави: "Не е редно американският данъкоплатец да дава толкова много пари за безопасността на европейците", което бе най-любезният начин да каже, че губи доверие към американската солидарност. Франция не е от държавите, които имат склонност да пилеят пари, но като единствена ядрена сила в ЕС вероятно усеща, че от нея се очаква да играе сплотяваща роля пред руската заплаха.
В засилващата се международна нестабилност
България подгони политическата си опашка,
като се отправи към предсрочни избори, при които може да загуби досегашната си сравнително ясна европейска ориентация. Появата на служебно правителство в очертаващото се патово съотношение на силите ще даде възможност на президента Румен Радев да започне отново да се изявява на европейски терен. Той вероятно ще бъде силно изненадан, че макар и в качеството си на генерал сред европейските лидери (такъв е и чешкият президент Петър Павел) няма да има какво да им каже по военните въпроси, след като избра тактиката на снишаване пред Путин. Неговото неискрено миролюбие, с което прикрива желанието си да види поражение на Украйна, може да породи недоверие към България след толкова усилия да защити европейската си принадлежност.
Нито мигрантите, нито инфлацията могат да ни залостят така здраво вратите към Шенген и еврозоната, както би го направил българският президент, ако се нареди до унгарския премиер Виктор Орбан и словашкия му съмишленик Роберт Фицо. Лисабонският договор прокламира в чл. 22, че "Европейският съвет определя стратегическите интереси и цели на Съюза", а когато някой се придържа към стратегия в чужда угода, не бива да разчита на благоприятно отношение към своята държава.
