“Прости ми, Господи, колко малко съм умрял.”
Сесар Вальехо
Когато брат ми е вкъщи, сянката на баща ми става двойна, а на майка ми изчезва. Подражанието е най-страшното нещо, особено ако подражаваш на сенките. Бях на пет, когато за първи път видях планината да се мести от първоначалното си място. Направих го аз. От тогава никога не я видях да се мести повече. Разбира се, никой не ми повярва, защото освен че никой тук не вярва в нищо освен в прогнозата за времето, само аз знаех къде се намира върхът на планината спрямо пукнатината на прозореца. На два метра и три сантиметра от бюрото ми и на седемдесет и седем сантиметра отвесно от леглото, когато съм в точната си позиция за четене. Пукнатината перфектно разсичаше планината на две равни половини и продължаваше още два пръста над билото й, подобно жило на оса, което заплашително стърчеше, готово да се забие в окото ми, ако си позволя да заспя.
Като че ли беше Коледа. Тук по нищо не личи, когато е Коледа, тъй като живеем в по-топлата половина на планетата. Снегът вали само от машините за изкуствен сняг в парка. Тук винаги е толкова студено, че сладоледите в ръцете на децата се разтичат по земята, а майките прибират хляба в хладилника, за да не замръзне.
Въпросната сутрин се събудих, погледнах към прозореца и усетих, че нещо не е на мястото си. Въпреки това не измерих планината, както правех всяка сутрин, а отдадох чувството си на ежедневното си усещане, че самата аз не съм на мястото си или че някой от крайниците ми не е там където трябва. Например, че ръцете ми са на мястото на краката или че дясното ми око е на мястото на пъпа. Не съм споделяла тези мисли с никого освен с планината. Но накрая винаги идва мисълта, че щом ръцете и очите ми са там, където са ръцете и очите на останалите хора, значи всичко е наред и единственото нещо, за което трябваше да се притеснявам, са тези смахнати мисли, които никога не са ме напускали, и които ме караха да се чувствам като пълен аутсайдер или изрод, както често ми викаха не само децата от улицата и в училище, но и собственото ми семейство.
Както казах, този ден се събудих със странното усещане, че нещо не си е на мястото. Денят започна както обикновено с измиване на зъбите и скандал преди закуска, омлет на земята и залято с портокалов сок куче. Но не мисля да отделям време за тази част от живота ми, затова ще премина към същественото. В този ден се случиха някои важни за нас, но не и за някой друг неща. Тъй като беше Коледа, майка ми каза на баща ми да отиде да купи пуйка, а той каза на сянката си. Брат ми взима колелото си, което е опряно на оградата и тръгва за пуйката. Но виждате ли, случват се няколко важни за него, но не и за някой друг неща, които го забавят толкова, че когато стига до магазина в квартала, пуйките вече са свършили и магазинерката с прикачена опашка на главата и изкуствени спластени мигли, съученичка на майка ми, с която брат ми изгуби девствеността си миналото лято, вади последната тлъста пуйка зад тезгяха. Запазила я е за него. Докато я подава, успява да намигне два пъти на брат ми и да спука един балон с дъвката си, нещо като знак за съучастничество или знак за това, за което намига, и което получава понякога или почти всеки път, когато затваря магазина. Всичко се случва в склада, между касите с лимонадата. След мен, бонбонче. Приклякам зад касите. Брат ми още мирише на детска пот, а на какво мирише тя, не искам да си помислям. Това, което виждат очите ми едновременно ме отвращава и разпалва слабините ми. Запушвам си ушите, защото да не виждам какво става, не означава да не чувам. Не трябваше да идвам тук. Махам ръце от ушите си. Приключили са. Пак поглеждам. Магазинерката Вал избърсва устата си с ръкав, взима изкуствената си опашка от едната каса и я закача с фиба за главата си. Фибата казва щрак. Вади от предния джоб на престилката си банкнота и я подава на брат ми, като прави балон с дъвката, която още е в устата й. Той взима банкнотата и я прибира в задния си джоб. Обръща се към вратата и вдига ципа на тесните си изрязани дънки. Вал го шляпва по задника. Той й казва "мерси" и излиза. Вал отива в тоалетната да наплиска лицето си и да си сложи отново червило. Аз излизам, взимам колелото си от храстите и тръгвам по успоредната улица. Трябва да пресрещна брат ми. Не бързам, защото знам на още колко места ще се спре, докато стигне до кръстовището до нас, на което се предполага, че ще се срещнем.
Засичам брат ми точно там, където съм изчислила. Карам колелото малко пред него. Той ме вижда. Започва да кара бързо, за да ме изпревари. Не би могъл да понесе сестра му да е пред него, веднъж вече се е случило, когато се е родил след мен. Колкото и да се състезава с мен и да ме блъска по завоите, никога няма да има тази преднина. Мустакът на брат ми тъкмо е покарал. Прилича на рехавите вежди на магазинерката Вал, която знаете какво как и кога. Гумите на колелетата се търкалят в полумрака. Закачените парчета от сламки тракат като кречетало в мъртвата улица. Все още карам пред брат ми. Той се доближава съвсем близо, хваща в движение тениската ми и ме дърпа назад. Тениската се раздира. Брат ми вече кара пред мен. Изоставам, докато гледам как единият край на тениската ми виси като бяло знаме върху рамката на колелото. Поглеждам отново напред. Нещо излиза пред брат ми. Всичко става за секунди. Колелото се превърта и той е на асфалта. Очевидно му няма нищо, защото става веднага, вдига колелото си, рита го силно няколко пъти, за да изправи изкривената предна капла, качва се и продължава, без да се обръща. Карам след него.
Като че ли беше Коледа. Пуйката стърчи изпечена на масата. Никой освен мен в тази къща не вярва, че планините могат да бъдат поместени по същия начин, по който майка ми мести тавата с пуйката. Тук никой освен мен не вярва в движението на планините. Това, в което вярват, е прогнозата за времето, която често се оказва лъжлива. Вярват и в това, че когато пожелаят жената на ближния си, трябва да обладаят собствените си жени така, сякаш го правят за първи път. Така, сякаш още никога не са имали деца. Като баща ми.
Къде си била преди един час? А преди да се родиш в това семейство? Май това ме попита полицаят, втренчен в скъсаната ми фланелка. Колегата му вече е вътре, говори с брат ми в дъното на кухнята. Возих се с колелото. Искат истината. Давам истината. Да влезем, казва полицаят. Магазинерката Вал е била блъсната тази вечер на кръстовището. Откарана е в болница, нещата не са толкова сериозни, но търсим виновника. Това парче от тениска да ти е познато? Пита полицаят и хвърля окървавено парче от бялата ми тениска при пуйката на масата. Парчето става съвършена част от нашата трапеза. Сякаш винаги е било там. Красота. Полицаят приключва разговора с брат ми. Полицаите гледат към мен. Брат ми пита свободен ли съм, полицаите кимат, после казва излизам, минава край мен и ме целува по бузата. Знам какво следва. Първият полицай се доближава до втория, казва му нещо и ме отвеждат. Странно е, че в този момент мисля за неща като дали изкуствената опашка на магазинерката е паднала и дали някой я е сложил отново на главата й? За какво ли ще изхарчи брат ми парите, които му даде тя между касите с лимонадата? За сладолед или за цигари? Защо брат ми ходи винаги с толкова тесни дънки? Къде ли е отишъл сега? Къде ли би отишъл някой, който е предал? Някой, който е направил опит да ме върне в тъмното, за да бъде завинаги първи?
Затворът за непълнолетни не прилича на затвор. Даже ми прилича на хотел, в който се събуждам на другия ден. Няколко секунди, в които осъзнавам, че не съм в моята стая, и вратата се отключва. Влиза надзирателката с баща ми. Баща ми за първи път не е с двойна сянка. Може би е от ъгъла на слънцето в стаята. Брат ти си призна, казва. Друго повече не каза. После сме в колата. Дърветата се размазват по стъклата на колата. Абстрактни картини, които не разбирам.
Втори опит за Коледа. Влизаме в кухнята. Същата пуйка на масата, но нещо е по-различно. Диванът е на мястото си, пианото също. Майка ми ме прегръща разплакана. Целува ме навсякъде по лицето. Брат ми не ме поглежда. Сякаш съм невидима. Не смее да ме погледне в очите и да си признае, че докато ме е нямало, е спал в стаята ми от угризения и е плакал. На сутринта е забелязал пукнатината на прозореца, която разсича планината на две равни половини и че тази планина му се струва поместена. Сякаш някой я е мръднал с едно синапено зърно по-встрани. Или няколко сантиметра, не знам? Планината иска да му каже нещо. Прави го. Ще си призная всичко, си казва брат ми тази сутрин, в която всичко сякаш за първи път е на мястото си — планината, очите, ръцете, краката, пъпа, дори опашката на Вал.
Като че ли беше Коледа. През прозореца на една от къщите виждам семейство, което вечеря. Моето семейство: майка, баща, син и дъщеря. Семейство, което се смее за първи път. Семейство, което празнува първата си Коледа.
Бях на пет, когато за първи път видях планината зад тях да се мести с няколко сантиметра от първоначалното си място. Направих го аз. Днес го направих отново. Когато ми се случва разпитвам хората дали ме виждат, защото не си спомням да съм се раждала.
