Човек трябва да внимава със знаците. Тези на Дева Мария по правило не са от най-лесните за тълкуване. Онова, което на пръв поглед изглежда обещаващо, невинаги се сбъдва. Понякога ярките знаци на небето са само следи от конденз на самолети, поели към съвсем други дестинации. От друга страна пътищата господни са неведоми. Няма къде да бягаш. Знаците трябва да се тълкуват, понеже се случва да ги получиш в изобилие.
Тази нощ прозорците на „Витлеем“ се покриха с ледени цветя. Касиопея ни обливаше с цялата си светлина, а звездното небе беше необозримо. Някой беше оставил водата да тече във ваната и към полунощ тя преля, водата шурна по пода на банята и надолу по стълбището, където се превърна във фин слой лед, покрил цялата трапезария. Както обикновено, дизеловата помпа стачкуваше, а другата седмица още не беше дошла.
На сутринта двете с Уна заситнихме надолу по стълбището, загърнати в одеялата си и с плетени шапки на главите – толкова беше студено. Когато отворихме вратата на трапезарията, тя се ширна пред нас като гладка ледена пързалка en suite, а моряците от „Витлеем“ се пързаляха насам-натам като тантурести принцеси на кънки. Избърсах запотеното стъкло с ръкав. Небето се беше отворило и изсипваше над нас бели снежинки.
– Вали сняг – извиках във възторг, вали сняааааг!
Два дни по-късно еднометровите преспи се простираха, докъдето окото стига. Ето че ледът се надпреварваше с Фабиола, която стягаше багажа ни, и макар волята й да беше от титан, тя се принуди да сведе глава пред канадската зима.
Когато майка ми слезе в трапезарията в петък сутринта с платнените ни торби, завари там Алберт. Той тъкмо тропаше, за да изтръска снега от ботушите си.
– Слязох на пристанището, за да проверя дали мистър Сайто случайно не е пристигнал – обясни той, – но проливът е затворен. Никога не съм виждал морето да замръзне толкова бързо.
– Кога фериботът ще плава отново? – попита Фабиола?
– Когато ледът се стопи.
– И кога е това?
– По някое време напролет – отговори Алберт.
– ¡Puta madre! – Фабиола срита един стол, а после отиде да извади дрехите ни от торбите. Кутията от обувки също се върна на най-долния рафт.
– Вали сняг, вали сняг, вали сняг! – пеех аз.
Когато дойде време за лягане, от възглавницата изпратих радостна молитва към небето.
Благодаря ти за замръза нощес, Света Дево! Благодаря ти за Уна и Елиът! Нека да изминат много месеци, докато ледът се стопи! Амин.
Сибелиус
Двете с Уна щапукахме щастливо през зимните месеци. На 14 декември Маги опече меденки за десетия ми рожден ден, а Фабиола ми подари чифт златни обички, които поръчала на Томи, докато той беше в Халифакс по работите на Доусън.
Ледените висулки звънтяха по стрехите, а далече навътре в Атлантика покрай нас премина айсберг. Студът нямаше край, но на мен не ми пречеше, понеже ледът ми гарантираше, че майчините ми бленувания за континента няма да се сбъднат. Мракът беше нарушаван от фенерите на хората, които щъкаха из градчето, и всеки път, когато Елиът се появеше някъде, в гърдите ми пламваше още един фенер.
На Фабиола ѝ тракаха зъбите от студ, но отказваше да се предаде пред кафявите вълнени чорапи, които се свличаха до глезените навред по острова. Като цяло тук имаше прекалено много вълна за нейния вкус.
В знак на протест майка ми зъзнеше в късото си пролетно якенце от Буенос Айрес. Тъй като Маги не желаеше да остана сираче в разгара на канадската зима, тя подари на Фабиола бракуваното си вълче палто. То беше направено от кожите на вълци, застреляни от прадядото на Уна в Нюфаундленд в зората на времето. Премяната на Фабиола караше всички да се обръщат, а проповедникът Исаксон непременно се кръстеше, когато майка ми се понесеше в мрака във вълчи кожи и с дългите си крака в ботуши с шарка на зебра. Вечно с по-забързано темпо от всички останали.
С какво си запълва времето човек на остров сред Атлантика?
Някои само дето не се бяха нанесли в The Spotted Dick, където играеха на дартс и посръбваха от чашите, за предпочитане със сълза в ъгълчето на окото. Защото когато цигулката от „Титаник“ засвиреше Oh Danny Boy, никой не оставаше недокоснат.
Други се срещаха в клубове за шиене и плетене, като не спираха да се чудят на всеослушание как така мистър Сайто изобщо не се беше вяснал тази година. Дали не се беше случило нещо? Това беше крайно нерегламентирано. Междувременно успяха да изплетат на една кука четириметрова шотландска морска битка.
Ветеринаря си седеше у дома, заслушан в своите плочи със сърца, а Томи се упражняваше да рецитира дълги изречения пред огледалото. Бел се беше отдала на рецепти за френска супа от морски дарове от голямата готварска книга на Маги, но без особен успех. Супата ставаше или прекалено солена, или прекалено рядка.
През това време Маги гравираше животински мотиви по гръдните кошове на всички затрупани от снега и копнеещи за ново начало. Гледах я, притихнала като мишка, как разгъва велурената подложка с инструментите си. Там бяха подредени иглите ѝ за татуиране и осем различни цвята.
В един момент Маги запретна ръкави, за да се съсредоточи по-добре и установих, че ръцете ѝ бяха осеяни с кентаври, морски звезди и сфинксове. Тя забеляза, че я гледам и се позасмя.
– Е, да, поупражнявах се малко върху себе си и шунките, които ни доставят за „Витлеем“, а после реших татуировките да стигат точно до ръкавите на престилката, иначе повечето сигурно щяха да припаднат.
Сетне продължи работата си – пръскаше Пояса на Орион върху някакъв норвежки моряк.
На 23 декември Томи и Леон довлякоха в трапезарията най-високата ела на острова. Монахините в Буенос Айрес никога не украсяваха елха за Коледа, но това беше немислимо във „Витлеем“.
През ония дни целият свят беше затрупан от снега на Горна кайра. Всяка една стая беше заета. С изключение на мистър Сайтовата, разбира се.
За литургията в полунощ на Бъдни вечер Елиът си беше сложил сако и вратовръзка. Тази нощ ухаеше различно. На вода за коса и прясна боя за обувки. Близнаците седяха до него, пременени като морячета. Толкова бяха малки, че краката им дори не стигаха до земята. През това време органистът Сепо се раздаваше на органа с все сили и за пореден път Уна стана и разпери ръце встрани. Дева Мария не би могла да се гордее повече със своето глухо дете.
Когато излязохме от църквата, овцете бяха отвън и блееха в мрака, а по-късно през нощта пастирите излязоха на своите поля и се вторачиха в светлото звездно небе.
Сутринта на Коледа вратите на трапезарията най-после се отвориха. Елхата искреше в надпревара с лъскавите ангели, пълните с лакомства фунийки и пламъчетата на свещите по клоните. Под елхата бяха накамарени подаръци. Всички гости получиха по торбичка. В нея имаше коледни сладки със захаросани плодове и чифт крещящо жълти ръкавици, изплетени от Маги.
Следобеда поднесоха крехка пуйка и коледен пудинг и се заседяхме на трапезата във „Витлеем“ до късно вечерта. По едно време норвежкият моряк предложи да танцуваме около елхата, какъвто бил обичаят в неговата родина. Танцът се разрасна и човешката верига, която се поклащаше из залата и в коридорите, се състоеше от няколко реда. С едната си ръка държах едрото ръчище на Алберт, а с другата – Томи. Навсякъде имаше общи сечения.
На Богоявление Маги опакова ангелите, фунийките и коледната хартия и ги прибра в големия шкаф в коридора. Дотогава „Витлеем“ грееше поразително. Що се отнасяше до мен, святата нощ и всичките ангели спокойно можеха да си останат. Органистът Сепо също провеси нос, когато изнесоха елхата.
– Винаги се натъжава много, като свалим украсата – обясни ми Пип.
Преди много години Сепо учил в консерваторията в Хелзинки. По неизвестни причини му беше невъзможно да се върне в родината си. Някои смятаха, че финландецът се е скарал със заможното си семейство, но Пип беше чула, че причината била история с бременна омъжена жена. Ала всяка година през януари Сепо потъваше в меланхолия, изпълнена с борови иглички.
Маги наблюдаваше посърналия финландец, свел глава над кафето си в кухнята на „Витлеем“.
– Може би имаш нужда да ти татуирам малко музика на тялото – предложи тя.
Пип кимна.
– Та това е превъзходна идея! Музиката помага за всичко.
Сепо гледа дълго сестрите, без да продума. Умение, което финландците владеят до съвършенство.
– Сибелиус... ! – смотолеви той и бузите му поруменяха.
Сепо избра произведението „Финландия“ и записа партитурата. Когато Маги осъзна, че има място само за първите дванайсет такта от осемминутната творба, наложи се да импровизира.
През следващите седмици тялото на Сепо бе облечено във „Финландия“. Човек трябваше да го обърне, ако иска да види всичко. Ето защо Маги наслага по-малко паузи и цели ноти, отколкото в оригиналното произведение. Когато Сепо откри промените, беше прекалено късно и сън не го ловеше от яд. Ала дните минаваха и той забеляза колко ободряващо действаха промените в оригинала. Добавените осминки ноти вдъхваха нова надежда и го повеждаха към деня с песен.
