----
Доц. д-р Петър Пламенов е автор на редица изследвания и статии в областта на философията, естетиката и културата. Сред тях по-важните са монографията „Тялото текст”, студиите „Сладостите на гнева”, „Екстаз от текста”, „Нищетата на пародията”, „Спасяване на спокойствието” и др. Един от основателите и член на Български хайку съюз, Пламенов пише освен хайку, хайбуни, хайги и стихове, разкази. Срещаме се с него по повод отпечатването на монографията му „Обещанията на интересното”, която се занимава с причината за промяната на основния идеен код между класическата и модерната естетика.
----
- Доцент Пламенов, някои твърдят, че естетиката е вид мъдрост...
- Моят предмет, естетиката, не се ползва във философските среди с голям престиж, приема се за някак декоративен – въпросът за красотата им изглежда страничен и несъществен. Два аргумента, ако беше така, защо красотата подчинява човека и е най-въздействащата му сила – европейската цивилизация започва от този въпрос - защо красотата на Елена може да предизвика десетгодишна война, която да е еднакво важна и за двете страни? 
- Но днес някак едва ли войната би почнала заради красота.
- Ако днес живеем в един панестетически свят на постистина и постетическо, то е, защото красотата е девалвирала до посткрасота – до ползата от красивото, а още Сократ и, представете си, Кант след повече от две хилядолетия препотвърждават, че в основата на човешкото лежат трите кардинални ценности – истина, добро и красиво. Аз тайно и „ненаучно” извънпротоколно казвам и доказвам на своите студенти, че всъщност истина, добро и красиво са не просто синоними, а едно понятие, което бива осветявано от три различни аспекта.  
- А как бихте разтълкували собственото си хайку: „по-малка е, щом се изкаже красотата”?
- Провокирате ме. Първо, защото не би следвало да си опонирам и, второ, защото с поезията нещата стоят по друг начин. Тук става дума за един централен за мен въпрос и той е прозрението, което ни носи възхитата като духовен опит, той е мигновен, не е така обемен като при екстаза, да ни въведе пряко в тайната и да мълчим, защото вече всичко знаем. А става дума по-скоро за възхитата, която се ражда от играта на слънчев лъч в стаята или от цъфналото в саксията цвете. Възхитата открива нещо, дава ни нещо, но то не може да бъде съвсем обяснено. Това е магията на красивото, то остава изплъзващо се и неясно винаги и поради това продължава да ни вълнува и след всяко обяснение.  
- А имаме ли нужда от тъга, за да прозрем света, живота? В свое стихотворение твърдите: „Красотата прикрива болката”. Или трябва да се поддадем на хедонистичните съвременни позитивистични напътствия от сорта на „Мисли позитивно!“? 
- В този въпрос се крие част от драмата на нашето жестоко свръхеуфорично на безотговорен консумеризъм. Позитивното мислене е част от шизофренията на нашия свят, който се заблуждава, че ще забрави драмата на съществуването. Ние сме изместили трагедията, която неминуемо стои над всеки роден. Ние наистина помъдряваме не от щастие, а чрез болката и тъгата – те ни учат на смирение, те ни връщат към точната мяра на живота, показват ни най-важното, а то е толкова, толкова малко – сговорност – да чуеш и да те чуят, да обичаш от все сърце и да те обичат от все сърце, да запомниш нещо и да предадеш - разкажеш нещо. Положителното мислене е възможно само когато съзнанието стане философско, т.е. учудващо се, възхищаващо се и най-вече безкористно. 
- Преподавате и в средното училище. Оттам ли започват недоразуменията сред младите?    
- Не знам защо се подложих на това изпитание, може би за да преодолея заблудите във висшето образование. 
- Защо изпитание?
- Защото средното училище е в небивала криза, девалвирал е авторитетът на знанието и на преподавателя. Хората си мислят, че като информацията днес е станала много по-достъпна, нещата са станали по-ясни, лесни и няма нужда от учители, учени, философи и хора на духа. Тъкмо обратното, информацията сега стана по-непрозрачна, защото е огромен и тъмен поток, от който следва да се отсее истина от постистина, от фалшифицирани полуистини. Но и след отсяването, което що-годе може да се направи със средна интелигентност, по принципа на сравнението остава най-трудното, осъзнаването, разбирането, а то е анализ и тълкувание, работа със знанието. Тъжно е да го признаем, но обществата се разрушават най-лесно, като се наруши естественият ритъм на предаването на щафетата между поколенията. Това се случва с некачественото средно образование, което произвежда страшен „масов човек” без ценности, задръжки и с високо самочувствие, който не държи на нищо, не е толерантен и не се интересува от нищо друго, освен от доволството на храната, съня и развлечението. 
- Защо стана така?
- Средното образование загърбва хуманитарно теоретичния модел на ценностно интелектуално развитие за сметка на практическото техническо, т.е. на занаятчийското образование. Сами си отговорете, ако светът се движи от идеите, от хората, които могат да си представят света по нов начин, то тогава защо ние залагаме на производството на хора, които ще са способни не да си представят и „изобретяват” света по нов начин, а само да рециклират и обслужват вече съществуващите, не рядко порочни и стереотипни модели на съществуване?
- Не знам, но е дълбоко песимистично. То философията и поезията често внушават песимизъм. Каква е разликата и кое е общото между поезията и философията?
- Преди Платон да се разсърди на поетите и да ги охули и изгони от идеалната си държава като ненужни никому измамници, поезията и философията са били едно цяло. По времето на Романтизма се прави нов опит те да се сродят. За мен вътрешно не съществува противоречие, макар много ясно да съзнавам разликата. Поезията носи наслада, утеха и мъдрост, помага ни да се самоопознаем, дори да се самоназовем, но в никакъв случай не е обикновена игра или забавление. За мен тя е художествена форма на изповедта и на молитвата, защото нейната цел е много висока. Докато философията е едно упорито усъмняване в истината на всеки възможен отговор. Има един малко известен френски писател моралист от епохата на Просвещението, секретар на Дидро - Жозеф Жубер, който обаче се натъква на нещо много важно за фигурата на поета: „Поетът е този, който знае това, което не знае!” – тайната на поезията е тъкмо в това и затова философът в мен понякога ревнува поета и обратното. Но се надявам, че всъщност поезия и философия са двете страни на една монета.