Съвсем наскоро, по нашата си традиция, посветихме с вас един петък на цъфтежа на липите. Е, прецъфтя липата, препускащото лято отвя нейния сладостен полъх, а може би гневът площаден сърдито го прекрати. Но преди да го забравим, тромавата карантинна поща донесе едно писмо. Читателят Марчо Ф. отново бе ми изпратил вест. Хубав навик: понякога да слага в плик стихотворение – негово или не, за да ме поздрави за някой текст, който му се е понравил. Кръгът от поети, на които се спира, ме респектира. Харесвам ги и аз. Винаги съм му благодарен, че ми припомня нещо, най-често забравено, но скъпо, а понякога и просто важно. С дни си го повтарям после.
Този път Марчо ми е пратил четиристишие от Андрей Германов. Добавил е към него кратко пояснение. „След липите. Акцент”, гласи то. И разбирам, че се отнася към публикацията от 9 юли: „Не е за вярване: липа...” Чета четиристишието и не мога да се откъсна. Сякаш е сътворено от моите вдишвания и потръпвания, от моите сънища и фантазии, от бездънното ми минало и краткото ми предстояще. Очарованието му се разпростира върху цялото ми пространство, контролира видения и сърцебиене, заповядва на усмивката и сълзата.
Сред юнски зной и пчелен ромон днес дивно разцъфтя липата,
сто кукувици нейде кукат, но екът глъхне из листата.
И тишината пак е пълна и с тебе стапяме се в нея –
две топли бучки захар в чая, на дъното на тишината.
Не може да се коментира. Който обяснява, убива. На поета не му се доисква да го напише, а да го преживее – сам той като бучка захар на дъното на любовта и тишината.
Намерих го в книгата „Нови четиристишия” от 1976 година. Пълна е с прекрасни неща. Андрей има общо три сборника с четиристишия. През 1970 г. поетът Йордан Милев издаде превод на Омар Хаям и може би за първи път рубаите (класическите четиристишия) на великия персиец получиха своята достъпна, разгадаема поетична форма на български. Има и други преводи, казват, по-точни, по-автентични. Но като поезия преводът на Йордан бе най-звучен и въздействен. Претърпя много издания. Самият преводач почина в края на миналата година във Вашингтон.
Тази форма, рубая, се хареса на тогавашните поети. Някои опитаха, поглезиха се с нея. Но истинските четиристишия изпя Андрей Германов. Вероятно усещаше, че му остава малко, и искаше да запише, макар в четири стиха, безброя от избухващи в душата му протуберанси на поезията. Когато в София откриха ресторант „Рубаят”, говорихме с Гриша Трифонов, който ръководеше културната програма там, че не е лошо да се вмъкне между рубаите на класика, които висяха по стените, и нещо от четиристишията на Андрей. Докато го изясним и да го направим (всъщност, трябваше само да изберем кои точно от многото четиристишия), Гришата почина. Това в поезията никога не става навреме. А после и ресторантът изчезна.
Андрей Германов бе звезда на своето поколение, групата млади поети от средата на миналия век. Бе силен, обаятелен лирик, популярността си дължеше единствено на стиховете си, не бе съблазнен от конюнктура, атракции и политически манифести, с които негови връстници се украсяваха за пред критиката и в кариерата. Ще употребя за него думата автентичен, която тогава не бе тъй на мода, както днес. Автентичен поет, оголен в дарбата и съвестта си, поет от село, който не наблягаше на това. Просто не бе „селски” поет. (Имаше тогава „селски” поети, което само по себе си за някои от тях бе най-яростна конюнктура и кариеризъм.) Върху силния си родов корен бе добавил присадката на най-съвременна, изящна, очарователна поезия. Това придаваше на лириката му оная магнетичност, която дори критиката се бои да обяснява. Фактурата на родния му край, на отиващия си бит, на отиващия си Лонгоз, на впряговете, харманите и гроздобера присъстваше в стиховете му като градиво на една модерна чувствителност, като превод на миналото за читателя от бъдещето.
Помня завинаги неговото стихотворение „Диканя”, написано съчувствено и топло за несгодата на суровия, неблагодарен труд, с неподражаема изобразителна сила, с разтърсваща философия за съдбата на твореца. За равносметката на хармана – апотеоз на човешките усилия въобще, а може би най-вече на усилията на поета. Ето го този финал, написан и за нас с тебе, читателю:
И изпод волското копито,
прегърбен вече, вече слаб,
ти ще извадиш свойто жито
и ще замесиш своя хляб.
Изглежда усещаше ударите на часовника по особен начин, съзнаваше, че дните са броени. Живеше в поезията, за поезията, чрез поезията. Веднъж го срещнах в Боженци. Носеше един... хляб. Разменихме няколко приказки, но усетих, че не е пред мен, не е дори на улицата, а някъде в поезията. Не се засегнах, завидях му. Побързах да се оттегля. И днес съм доволен от себе си за това.
За няколко години оглави списание „Пламък”. Изданието разцъфтя. Привличаше авторите си със своята широта, с дълбокото вникване в естеството и необозримостта на поезията и прозата – такава беше природата му, такава беше и ерудицията му на главен редактор. Засече ме в градинката на „Солунска” и „Ангел Кънчев”. Носех папчица с няколко стихотворения на млада поетеса – беше ми ги изпратила „за мнение”. Андрей някак машинално я взе от ръцете ми, разгърна я, после се зачете. Посегнах да я прибера, отдръпна я и отсече: „Вземам ги, зарадвай авторката, нека си купува „Пламък”. Беше готов да „открадне” страници за своето списание.
После смъртта го „лизна”, както рече в кафенето старият писател Марий Ягодов. Животът му остана в онова време, но поезията му премина в новото без усилие. Свидетели сме как „много имена и лесна слава” се оттеглиха без протест. Но честната, искряща поезия на Андрей Германов се чете, а щом се чете, сигурно и въздейства дори в днешното време с труден залък, с трудна съвест и с много ярост под прозорците. И ето още нещо, което годините не заличават: „две топли бучки захар в чая, на дъното на тишината.” Ние ще се стопим, а те ще останат...
