(Продължение от миналата събота)
Осиновил насилствено цял един народ и превърнал гражданите му в обезправени поданици, модерният цезаропапизъм, наречен от кумова срама реален социализъм, гледаше на хората с арогантната надменност на суров и авторитарен баща. Хората пък се отнасят към него раболепно, със сервилността на тотално доминирани, безпомощни и безропотни деца. Става дума за един деструктивен садо-мазохистичен модел на общуване, който е присъщ на всяко деспотично общество - присъщ бе и на нашата страна. Непровъзгласена цел на всеки тоталитарен режим е да инструментализира личността, да я превърне от цел в средство, от индивид в маса, от личност в безличие. Тази аморална, тази обезчовечаваща трансформация става, разбира се, със средствата на институционалното насилие, но насилие перфидно и задкулисно, умело прикрито зад паравана на загрижеността, на социалността и човеколюбието, на бащинското покровителство. Тоталитарният държавник копнее да постави сънародниците си в подчиненото положение на фигуранти, а себе си - в положението на всенароден прародител и всеродител, на мъдър повелител и разпределител на националните блага и облаги.
Че подобно йерархично разпределение на ролите устройваше тоталитаризма на тоталитаристите, е разбираемо - печално е, че то се оказа приемливо и за интелигенцията ни. Творците ни, дори талантливите от тях, се възползваха от ситуацията, с готовност позволиха да бъдат осиновени и битово обслужвани от държавната власт, като в замяна на това станат нейни официални и неофициални рекламни агенти. Сега разбирате ли защо не само редовите граждани - и елитните ни интелектуалци наричаха собствения си палач и узурпатор на нацията ни "Тато"? Наричаха го (много го наричат и до днес) така по-скоро с добродушие, умиление и благодарност, отколкото със сарказъм. Но на базата "аз ще те възпявам - ти ще ме издържаш" духовно величие не се изгражда - малкото сътворени под суровата сянка на идеологическата цензура родни шедьоври са не легитимация на партийността в изкуството и литературата, а отклонение от нейните догми.
Като дългогодишен литературен редактор в най-голямото международно радио имам кое-що поглед и върху културния климат в цялата Съветска империя. Въпреки унификацията, въдворена от всеобщата комунистическа доктрина, картината в отделните източноевропейски страни се оказа доста разнолика - всеки от националните режими си имаше свой собствен, свой специфичен, свой творчески подход към интелигенцията. Кремъл провъзгласяваше другомислещите автори за луди и ги затваряше в психиатрични клиники с особено предназначение. Прага, Варшава и Будапеща неутрализираха критиците си, като им предоставяха повечко граждански права и творческа независимост, подменяйки тоталното господство на идеологическите догми с полусвободи. Букурещ и Тирана пък предпочитаха да държат гражданите си (писатели, читатели и непричастни) в желязната хватка на неосталинизма.
Верен на хитряшкия си селски нрав и на андрешковската си природа, Тодор Живков пък започна тихомълком да подкупва критично настроената творческа интелигенция. Подкупваше я ден след ден поединично, групово и колективно - чак докато я подкупи и закупи изцяло и изцяло, с изключение само на десетина доблестни имена, я превърна в държавна собственост и придворна рекламна гвардия на партийната каста. Чуждоземните владетели палати си купуваха, нашият си купи интелигенция. Дарявайки я щедро с неподобаващо високи хонорари, награди и куп отличия, с обществен престиж и номенклатурни привилегии, които си имаха своя невидима, своя непровъзгласена, но непоклатима цена: авторското кредо. Ето как - облага след облага - тази интелигенция престана от дума на дума да бъде критична.
Достоевски разказваше колко лесно се свиква с лукса и колко трудно се отвиква от него. Приобщавайки писателите ни към номенклатурния си лукс, партийната върхушка си обезпечи спокойствие - приемайки привилегиите, членовете на СБП влязоха в капан, от който нямаше излизане. Георги Марков си спомняше през тъга членството си в СБП: "Нас ни плащаха, за да не пишем."
Очевидци разказват как, просейки от Брежнев кредити, Живков мотивирал искането си с довода, че за разлика от останалите източноевропейски държави България няма дисиденти. Може да му се вярва: малцина бяха онези луди, които щяха да заложат на карта благополучието си, за да опазят художественото си слово. За разлика от задграничните си източноевропейски братя по перо, за да бъдат приобщени към статуквото, нашите творци биваха по-скоро купувани, отколкото санкционирани. А да бъде купен, може само онзи, който е готов да се продаде. Е, явно случаят е бил такъв, явно тази готовност е била налице, явно е налице и днес. Защото зад жалванията на днешните осиротели писатели, зад днешните им призиви държавата да се погрижи социално за тях наднича премълчаваната им вчерашна готовност да се отплатят за грижите, продавайки словото си - друго за продан те нямат.
Днес хиляди родни творци са готови със старата готовност отново да се себепродадат, но вече няма на кого. Предлагането на таланти отново е налице - само партийно-правителственото търсене вече никакво го няма. Новите властелини бяха избрани в свободни избори, бяха солидно легитимирани чрез народния вот и нямаха нужда от допълнителната легитимация на художественото слово. Те овреме усетиха, че могат спокойно да си властват и без химните на старите дворцови химнописци - няма защо да трошат излишни парици за тях, след като могат за себе си да ги заделят. Или, вместо да разхищават по хонорари, да си закупят, както си знаят, по махали и паланки недостигащите им изборни гласове - тази сделка е по-изгодна и е по-пригодена и към новите условия на родния, асоциален капитализъм, и към нецивилизованите ни балкански нрави. Състоялото се в Европа преди цели векове, а на родна земя състояващо се днес пред очите ни първоначалното натрупване на капитала предполагаше и първоначално беззаконие, а риба се лови най-добре в мътни води. Тук театралните възторзи, плакативният патос, сервилните химни на поетите и писателите се оказаха ненужни. Тази обществена ненужност се превърна в личностна драма - наред с тружениците от останалите естетически жанрове, и всички братя и братовчеди (далечни и близки) по перо осиротяха без време. Тази им извечна сиротност е съизмерима само с извечността на лакейщината им. Лакеите са преходни като конюнктурата, на която лакейничат - непреходно е само себеотстояването.
