Според Жан-Жак Русо частната собственост е в основата на всички обществени нещастия. "Когато някой е заградил за първи път парче земя, оттам нататък са се появили несправедливостите на света", твърди той. Не е известно обаче Русо или хилядите му идейни последователи да са се отказали да са материално по-богати от околните. Друг велик просвещенски мислител – Джон Лок, извежда обратното съждение – собствеността е едва ли не Божествено право на човека. И безалтернативна благодат. Лок даже препоръчвал
провинените хора да бъдат бити с камшици
вместо глобени, защото глобата е отнемане на частна собственост.
Фисолофоските спорове около частната собственост, разбира се, датират почти от създаването на света. Но примерите с Русо и Лок показват до какви крайности може да достигне мисълта. Те онагледяват и колко нелепи могат да бъдат крайностите. Но това, че някаква идея е крайна нелепост, не означава, че не се прилага политически. Русо и Лок са две от големите личности на модерната епоха, чиято мисловна продукция определя правилата на живота ни до днес (в повечето случаи – без да го съзнаваме).
Преди 30 години България осъществи главоломни промени. Вместо социалистическото общество тръгнахме да строим пазарно, демокрацията замени тоталитаризма. Заедно с тях частната собственост се превърна в обществен темел. Но се случи чрез крайност, много близка до доктрината на Лок.
30 години по-късно плащаме неимоверна цена
И тъй като мина много време, хора починаха, а други пораснаха, днес малцина осъзнават защо се плаща тази цена. Даже не могат да проумеят генезиса й. А всъщност иде реч за безумно политическо решение, породено от крайност, което въобще не бе задължително да се взема.
За реституцията в реални граници става дума. За връщането на земята след социализма в същите географски параметри преди него. Раздържавиха се терени, които от десетилетия изпълняваха обществени цели. А проблемът днес е ясен, водят се всекидневни протести -– ликвидирането на паркове, градинки или просто на места с обществен достъп.
Вместо да бъдат обезщетени,
бивши собственици или наследниците им получиха земя, изпълняваща вече екологични, спортни или инфраструктурни функции. После бъдещето на тези блага зависеше от индивидуалния интерес, който най-често е строеж или ограждане. Тук трябва да бъде направено уточнението, че проблемът не бе раздържавяването по принцип, а конкретно в реалните граници. И второ уточнение следва да се направи. Някои теории гласят, че ако дадено благо е придобито на свободния пазар, то ще се експлоатира в обществен интерес; купувачът го е придобил на адекватна цена от собствения джоб, затова ще го направи още по-достъпно и приятно, за да си избие парите. И наистина има случаи, в които собственикът не ощетява, а съчетава своя с общия интерес. Но връщането на земята няма връзка с тези теории.
То не бе пазарен акт,
а чисто административен. И колкото невероятно да изглежда, целият процес почиваше върху една доброжелателна политическа философия – да се възстанови справедливостта. Щом са ти взели нещо – трябва да го имаш пак същото. Това отново бе крайност, почиваща върху идеята, че абсолютно всичко от социализма следва да бъде разрушено. Но нямаше как 45 години по-късно, при налични катерушки и паркове върху старите ниви, тълкуването за справедливост да е същото.
Днес, накъдето и да се обърнем, все плодовете на рестутитуцята в реални граници берем. Багер се появява в дългогодишна градинка, хората протестират възмутени... – имотът се оказва частен. Ограда препречва алея...- не било алея, а реституиран имот. Така е в кварталите на всички големи градове. Също и в паркове – Морската градина на Варна, „Бедечка” в Стара Загора,
цъкаща бомба са 20% от Южния парк в столицата –
върнати между 1994 г. и 1997 г. Преди 3 години реституционни претенции имаше дори към метростанция. Ако собственикът няма право да строи и огражда или още не е поискал автомобилен достъп, хрумва му друго - да развива алъш-вериш. Снимки това лято показаха търговийка в „Централен Балкан” (терени бяха реституирани и в национални паркове !). И понеже връщането на земята не спира и в момента основно поради проточени съдебни дела, лавината от рецидиви не секва. Хората протестират, чудят се защо институциите допускат всичко това, винят ги в слаб конрол, корупция... Прави са, но коренът е именно във връщането на имотите в реални граници. Днес просто няма вариант за добро противодействие – всяко решение (обратно изкупуване, заменки и т.н.) предпоставя още корупция или поне пари от бюджета. И коства дълга борба, за която са нужни благоразположени с години управници (трудно се намират). Не може да се отрече също така, че собствениците, независимо дали са реститути или купувачи впоследствие, си имат своя резонна гледна точка –
имотът законно е техен, собствеността поражда права и т.н.
Че "реалните граници" са проблемът на проблемите за паркове и градинки, личи при отсъствието им. В Морската градина на Бургас никога не е връщана земя, няма и в половината на варненската. Затова там никога не са ликвидирани зелени площи. Липсва и пространо бельо, каквото може да се появи другаде, ако собственик реши „екологично” да си експлоатира имота.
Процесът доведе до неизброими вреди. Бабички бяха притискани да предявяват претенции и продават евтино имоти. Земеделието пострада, защото нивите бяха взети от хиляди хора, които идея нямаха от него. Но пък е налице ирония в събитията – този тип раздържавяване от самия старт бе защитено от хора със същия профил, които сега протестират срещу резултата – предимно млади, активни, искащи да променят статуквото и уредят България. Те бяха от политическото семейство на СДС – прародителят на днешните „Да, България”, „Зелените” и т.н. Просто тогава реституцията се възприемаше на едро като символ на доброто. Който имаше възражения – обявяван бе за враг на промяната. Разбира се, не
редовите хора, а политиците гласуваха
законите (ключова фигура – Светослав Лучников), но я подплати енергията на „хората срещу статуквото”. На плакатите пишеше: „Искаме връщането на земята в реални граници!”, аплодисменти го съпровождаха.
Затова днес е важно не просто да се каже на висок глас диагнозата на болестта. Но и да се помисли има ли друго нещо, което се явява на хората като лек, а всъщност би навредило на поколенията. Раздържавяването отдавна е осъществено, но край други сфери клокочи желание за промяна, приравнявана от различни групи с доброто. Трябва ли депутатите наистина да бъдат по-малко от 240? Трябва ли да се връща казармата? Трябва ли да продължава да се ликвидират нерентабилни болнични звена, след като внезапно се стоварва криза и стават нужни (инфекциозните)? Това са само част от темите, за които е необходимо много да се мисли, преди да се поискат и реализират.
