Направо е смайващо, че месец след като кабинетът „Денков-Габриел“ беше одобрен от парламента, все още се чуват гласове, които настояват, че управленска коалиция всъщност няма. В миналото, когато други политически сили гласуваха заедно за нещо, това моментално се приемаше като знак за съюз. Например, когато ГЕРБ и ДПС поддържаха в парламента бившия главен прокурор Иван Гешев, заслужено им се лепваше етикетът „коалиция Гешев“. А когато хората на Бойко Борисов и Ахмед Доган събраха сили с БСП, за да обезсилят машинното гласуване, бяха уместно наречени „хартиената коалиция“.
Сега имаме общо правителство на герберите с ПП-ДБ, подкрепяно (не съвсем дискретно) от депесарите – и това за мнозина не било коалиция. Борисов има свой министър в кабинета на ПП-ДБ – Мария Габриел. Тя очаква да стане премиер след 8 месеца, каквато е сделката с десницата. Правителството беше одобрено от партията на Доган – нищо, че малко по-рано хората му заплашваха, че гражданите, възмутени от порочната сватба между герберите и десните, ще срутят парламента.
Движението обаче бързо изостави заплахите, когато ПП и ДБ се съгласиха да забравят, че депутатът бизнесмен от ДПС Делян Пеевски беше санкциониран по американския закон „Магнитски“. Десните не просто си затвориха очите, но и направо активно започнаха да си сътрудничат с него, когато той хвана поводите на конституционната реформа – причината, заради която въобще съществува парламентът и правителството.
Междувременно, ПП-ДБ и ДПС помогнаха на герберите да разпънат над Борисов широк чадър, който да го покрие от прокуратурата – прословутата временна комисия по имунитетите. После комисията, която беше създадена по замисъл на десните, беше умишлено вкарана в едно политико-процедурно блато, за да се гарантира, че няма да свърши нищо. Вождът на герберите и досега щеше да си живее в безгрижие, ако по стечение на обстоятелствата не беше принуден да се откаже от защитата си срещу съдебно преследване.
Вярно е, че
страхът какво ще се случи при нови предсрочни избори,
държи трите фракции заедно. Първо, президентът Румен Радев ще хване отново поводите на властта (ако не се орежат правомощията на служебните му правителства с промени в Конституцията). Той страшно е набрал на политиците и, види ли се пак начело на държавата, направо ще ги разпердушини. Второ, „Възраждане“ ще се засили още повече. Националистите умело експлоатират поредния „исторически компромис“ между десните, герберите и депесарите, и облъчват избирателите, че тяхната партия е единствената, която не се помирява със статуквото. Трето, не изглежда, че следващите избори биха променили драматично политическата ситуация. А това означава, че същите хора, които се договориха да управляват заедно сега, най-вероятно ще трябва да го направят и при нов вот. Най-много да им се наложи да приобщават и други партии към съюза си.
Има обаче и друга спойка, освен страха от избори, която държи ГЕРБ, ПП-ДБ и ДПС заедно. Това е войната в Украйна. Нашите западни партньори очакват България да поеме определени ангажименти към Киев, както правят и останалите членове на ЕС и НАТО. На Радев за това не може да се разчита. Проруската му позиция пролича съвсем ясно по време на драматичния му сблъсък с украинския президент Володимир Зеленски, който направо разби българския си колега, докато последният пробутваше руската пропагандна теза, че доставката на боеприпаси за украинската армия ще удължи войната. Ако нашият държавен глава се държи така, а най-стремително растящата политическа сила е откровено проруски настроената „Възраждане“, тогава става пределно ясно, че някой друг трябва да гарантира, че външната и военната ни политика съвпадат с това, което ЕС и НАТО искат. И тази гаранция ще даде тройната коалиция на ГЕРБ, ПП-ДБ и ДПС.
Така и става. В седмицата преди визитата на Зеленски у нас тройката разви
масирана дейност в полза на евроатлантическата ни ориентация.
Най-напред внесоха обща декларация в подкрепа на бъдещото членство на Украйна в НАТО. След това и решение, с което парламентът изисква от правителството да обнови военните запаси – с неизказаната мисъл старите ни боеприпаси да заминат за украинските оръдия. И, разбира се, кулминацията – решението да се проведат преговори за евентуална ядрена сделка с Киев, който да закупи оборудването за нереализирания проект „Белене“. А това би сложило кръст на проекта за втора атомна.
Под всичките тези документи стояха подписите на едни и същи хора – Борисов, Пеевски, десните лидери (от ИТН също се включиха). Политици, които доскоро (твърдяха, че) не могат да се понасят, действат заедно, така все едно цял живот са го правили. Всичките тези решения и декларации са изисквали доста работа и съгласуване между подкрепилите ги политически фракции (включително, за да бъдат одобрени от парламента в деня на визитата). Така, буквално пред очите ни, се погребва миналото на враждебност и конфликти, което характеризираше българската политика през последните почти 3 години. И окончателно се приключва с битката между "статуквото и промяната".
ГЕРБ, ПП-ДБ и ДПС свършиха още нещо полезно - заедно прекатуриха референдума на „Възраждане“ срещу еврото. Националистите бяха готови да поставят в опасност и валутния борд, и финансовото бъдеще на страната, заради измислената кауза "да спасят" икономическия суверенитет на страната. Вярно е, че тройната коалиция оплеска работата с процедурата по гласуването – но така става, когато поставиш тотално неориентиран човек, като герберския депутат Росица Кирова, да ръководи парламента в свръхважни моменти. На този фон ПП-ДБ дадоха индикации, че са готови да се откажат от собствена кандидатура за управител на БНБ, и да подкрепят настоящия управител Димитър Радев. А той навремето получи поста, благодарение на Бойко Борисов и Ахмед Доган. Така правят партньорите – отказват се от едно, за да получат друго.
Ще видим какво ще си пожелаят десните,
след като излизат от битката за централната банка.
В крайна сметка, България трябва да се движи в посоката, очертана от нейните западни партньори, ако не иска да изпадне от евроатлантическия блок. Това означава подкрепа за Украйна, борба с руското влияние и усилена работа за приемането на еврото. Всичко това е и спойката, която държи „сглобката“ на новата тройна коалиция. Конституционната реформа, за която говорят всички, може да стане, а може и нищо да се получи. Но във външната политика нещата трябва да се движат в евроатлантическия коловоз. И ако лидерите на тройката, които карат влака, се издънят и го отклонят към нови предсрочни избори, няма само избирателите да ги шамаросват.
