Какво ще стане, ако ЕС докаже, че не може да гарантира европейската сигурност? В момент, когато физическото присъствие на Америка в Европа вече не може да компенсира несигурността, породена от липсата на умствени възможности, този въпрос е от изключителна важност.
НАТО има много малко значение без САЩ, а европейците сами не могат да гарантират безопасността си. Когато значението на НАТО е поставено под въпрос от стратегическата злоупотреба със служебно положение от президента на САЩ Доналд Тръмп и пренебрежението към съюзниците, на Стария континент се разрази трескав дебат за това кой ще отговаря за сигурността и свободата на европейците, ако Америка се оттегли. За много европейски държави, макар и не за всички, отговорът, почти по подразбиране, е ЕС. И това не е изненада. След НАТО ЕС е вторият стълб на Пакс Американа (Американският мир) в Европа.
Самият ЕС подхранва надеждата, че може да се намеси, ако НАТО се разпадне. Това доведе до създаването на нови структури с акроними като Pesco ("Постоянно структурирано сътрудничество в областта на отбраната"), Card (координиран годишен преглед на отбраната, EFT (Enhanced Forward Presence - Засилено предно присъствие ) като допълнение към съществуващите вече програми. Военните са заети да разработват доктрината на ЕС, а дебатът за либерализирането на пазарите в отбранителния сектор е толкова стар, колкото и този за единния пазар. Пикантни изказвания за "стратегическа автономия", европейска армия и „европейски суверенитет“ вече са нещо съвсем нормално в големи церемониални речи за ЕС. Човек може да остане с впечатление, че Европа най-накрая се е събудила стратегически. Но какво ще стане, ако тези обещания са фалшиви?
Широко разпространеното нежелание на правителствата да харчат пари за отбрана (и това не е само на думи) и недоразвитата стратегическа култура в столиците на ЕС са достатъчно лошо нещо, но те могат да бъдат преодолени с течение на времето. По-големият въпрос е дали има повече структурни причини, поради които ЕС не е превозното средство, което да обслужи повишените потребности във военно отношение през ХХI век. Сещам се за три подобни структурни пречки.
Може да се купи компромис
Преди всичко традиционният механизъм за евроинтеграция, използван от ЕС, не се прилага в сектори като сигурността и отбраната. Мръсната малка тайна на евроинтеграцията са многобройни политики, които могат да бъдат осребрени, за да се постигне компромис между държавите членки. С други думи: компромис може да се купи. Страните членки, които със стиснати зъби се примиряват с интеграцията, която не одобряват, ще бъдат възнаградени за това. По същия начин държавите членки, които не искат да действат заедно заради определена причина, могат да се откупят от нежелани задължения.
Сигурността и отбраната са сфера, която обаче не може лесно да бъде осребрена. Все пак става въпрос за оцеляване, а политиката за отбраната е свързана с ядрото на това, което формира една държава. Пазарлъците за суверенитет, които правят интеграцията в ЕС възможна в други сфери, не се решават лесно в тази. Отбраната също e и основната част на социалния договор на една държава с населението й – законност срещу защита. За разлика от всяка друга политика, парите са много по-малко използвани като стимулант в тази изключително фундаментална сделка. И в Алианса това е признато - дори когато член 5 за взаимната отбрана е активиран, всяка страна членка има право според разпоредбите в конституцията на страната си да реши какво да прави.
Да се вярва, че сигурността и отбраната могат да бъдат обект на общностната практика в ЕС, означава да се пренебрегне основата на висшите политики.
На второ място, за истинската интеграция в сферата на сигурността са необходими големи количества политическо доверие. Но за разлика от впечатлението на повечето хора, Европа днес е това, което винаги е била: политическа среда с ниско доверие. Независимо дали става въпрос за евроуправление, постколониални интереси, отношения с Москва, фискална предпазливост, връзки с Вашингтон, разходи за отбрана, права на малцинствата, или дори стари исторически рани, картината винаги е една и съща: французите не вярват на германците, Берлин не вярва на Париж, а италианците не вярват нито на французите, нито на германците. Ситуацията дори е по-лоша. Германците не вярват на себе си, а англичаните - на целия континент, Дъблин пък не вярва на Лондон. Варшава също не вярва на Берлин, а Берлин се съмнява във Варшава. Централна Европа не вярва на Австрия, румънците не вярват на унгарците, а на Балканите никой не вярва на никого. Югът не вярва на Севера, а Изтокът не вярва на Запада. Когато Америка беше доминираща сила в Европа, старите европейски съперничества бяха изоставени, но сега това няма особено значение. След като Америка се оттегля, стари проблеми ще се върнат на европейския политически пазар.
Липсата на доверие убива интеграцията
В сферата на сигурността и отбраната липсата на доверие е убиец за всяка важна интеграция. Това е причината, поради която европейските нации не се обединяват и не споделят военни активи или ако го правят, споделят само онези части, които в най-малка степен са свързани с националната сигурност. В резултат на това Европа е политически пазар с ниско доверие, политическата система на ЕС е умишлено създадена като схема, в която се избягва лидерството. Договорите са написани, така че нито една държава да няма политическа доминация в клуба, а да не говорим за военна доминация. Малките страни стават сравнително големи на базата на договорите, както и обратното.
Институционалните механизми за постигане на компромиси са прецизно изградени за посредничество във властта, да се поддържат нещата най-технически и да се сключват пакетни сделки с цел разширяване на възможностите за маневри с цел балансиране на интересите. Сигурността и отбраната печелят сериозно от ясно изразено лидерство. Изисква се точно това, което ЕС усърдно се опитва да избегне: големи мускули, директно и бързо вземане на решения, йерархични структури във властта и централизирана оперативна власт. ЕС не само че трудно се справя с тези въпроси, но и не става ясно дали ЕС може да го направи.
Посочването на структурните пречки за значимото европейско сътрудничество в сферата на сигурността и отбраната няма за цел да попречи на дебата.
НАТО все още е предпочитаният кораб на сигурността за почти всички европейци, но бъдещето му е неясно и затова европейците, иска - не искат, трябва да подкрепят този втори стълб. Те имат нужда да са наясно срещу какво са изправени и целта им трябва да е много по-висока от днешната. Само тогава ще бъдат подготвени за болезнените дебати, след като широката аудитория осъзнае, че осигуряването на сигурност и защита без Америка ще бъде изключително скъпо. Очакванията обаче не трябва да са високи. Тъй като единственото по-лошо нещо от импотентен ЕС е ЕС, който обещава света, а след това се проваля и не изпълнява ангажимента.
----------------------------
* Ян Техау e директор на Европейската програма в американския "Джърман Маршал фонд“.
