"Ами май жените ще отсрамят България на тази олимпиада..."

Такова предположение изрази с широка усмивка олимпийската вицешампионка в стрелбата с пневматичен пистолет от 10 м Антоанета Костадинова при прибирането си от Токио миналата седмица. И е много права състезателката от Търговище, и не съвсем. Защото жените всъщност отсрамват България не само на XXXII летни игри, а въобще на най-големия спортен форум през последните близо две десетилетия.

В японската столица 35-годишната Костадинова извоюва 225-ия медал в олимпийската история на страната ни, а след нея боксьорката Стойка Кръстева, боркините Тайбе Юсеин и Евелина Николова, каратистката Ивет Горанова и ансамбълът по художествена гимнастика донесоха 226-ия, 227-ия, 228-ия, 229-ия и 230-ия. Слаба утеха за мъжката чест на нацията ни е, че от тези отличия едва 1/4 са спечелени от жени - представителките ни от нежния пол имат 63 медала на олимпиади (общо летни и зимни).

Но тъжната истина е, че славните дни на българските мъже в състезанията под петте преплетени кръга се превръщат във все по-избледняващ спомен. Някога емблема за сила, воля, характер, непримирим дух - през последните десетилетия все по-малко наши състезатели от силния пол намират място в световния елит, а

успехите им на олимпийските игри практически изчезнаха

Благодарение на живелия в София швейцарски учител по гимнастика Шарл Шампо България участва още на първите съвременни игри - в Атина през 1896 г. След това страната ни се представя на още три летни и три зимни олимпиади с изцяло мъжки отбори - съответно в Париж `24, Амстердам `28 и Берлин `36 и в Гармиш-Партенкирхен `36, Санкт Мориц `48 и Осло `52.

Дебютът на българската жена на олимпийски игри е през лятото на 1952 г. в Хелзинки (където Борис Георгиев-Моката печели изобщо първия български медал - бронз в бокса). Във финландската столица участват 9 наши състезателки - 8 гимнастички и една лекоатлетка - Цветана Берковска. Все пак мъже печелят всичките 32 медала за България (включително 7 златни) на първите пет олимпиади, в които имаме и дамско присъствие (Хелзинки `52, Мелбърн `56, Рим `60, Токио `64, Мексико `68).

Българският пробив за нежния пол на олимпийския форум е осъществен едва на игрите в Мюнхен `72. Тогава Диана Йоргова (скок на дължина) и Йорданка Благоева (скок на височина) извоюват сребърни отличия, а Иванка Христова (тласкане на гюле) и Василка Стоева (мятане на диск) взимат бронзови в леката атлетика.

Първите златни медали за България, спечелени от жени, пък са от следващата олимпиада. В Монреал `76 с исторически титли триумфират Иванка Христова (гюле) и два легендарни тандема в българското гребане - Светла Оцетова и Здравка Йорданова в двойка скул и Сийка Келбечева и Стоянка Груйчева в двойка без рулеви.

Въпреки това големите звезди на българския спорт в онези времена са все

мъже, чиито имена звучат стряскащо и днес

- Боян Радев, Петър Киров, Норайр Нурикян... Към онзи момент България е завоювала общо 75 олимпийски медала, от които само 12 са на женския фронт.

При следващите си две появи на лятна олимпиада страната ни печели с един медал повече, отколкото на всички предишни игри, взети заедно - общо 76 отличия в Москва `80 и Сеул `88 (в Лос Анджелис `84 не участваме от солидарност с СССР, бойкотиращ форума в САЩ). На зимните игри в Лейк Плесид `80 пък Иван Лебанов извоюва първия и единствен за дълго време български олимпийски медал от "белите" спортове - в ски бягането.

През 80-те приносът на дамите вече става по-осезаем, като 23 от медалите ни в Съветския съюз и Южна Корея са спечелени в женски дисциплини - тоест почти 1/3. По това време изгряват звездите на Стефка Костадинова, Йорданка Донкова, Таня Богомилова, Ваня Гешева, Весела Лечева. И техните имена още тогава са синоним на спортна слава, редом до величия като Петър Лесов, Янко Русев, Христо Марков, Ивайло Маринов, Атанас Комшев...

И така стигаме до времената след т. нар. демократични промени, довели до постепенното пълно обезличаване на мъжкия спорт в България и изместването на фокуса на надежда за добро представяне изцяло към нежния пол. Самият факт, че от осемте издания на летните олимпийски игри след 1990 г. страната ни е спечелила общо 73 медала (включително настоящите шест), е достатъчно красноречив за цялостния регрес на спорта у нас. А като се добави, че всички 5 медала от зимните игри в края на ХХ и началото на XXI век бяха извоювани от дами (Екатерина Дафовска, Ирина Никулчина и Евгения Раданова),

картинката става съвсем тъжна за мъжките дисциплини

Последните големи герои на българския спорт от силния пол блеснаха през 90-те години и в началото на новото хилядолетие. Николай Бухалов и Иван Иванов "позлатиха" българското участие в Барселона `92, Даниел Петров и Валентин Йорданов взеха титли в Атланта `96 (заедно със Стефка Костадинова), Гълъбин Боевски, Армен Назарян и Таню Киряков триумфираха в Сидни 2000 (заедно с Тереза Маринова и Мария Гроздева), а Милен Добрев стъпи на най-високото стъпало в Атина `04 (заедно с Мария Гроздева).

Именно покойният щангист от Пловдив, отишъл си без време едва на 35 години през 2015-а, е последният български мъж, станал олимпийски шампион. Преди 17 години. Изобщо последният наш спортист от силния пол, заслужил медал на най-големия спортен форум, пък е боксьорът Тервел Пулев, спечелил бронз в Лондон `12. Преди 9 години.

От игрите в Пекин `08 насам България е спечелила всичко на всичко 17 медала, от които 13 са заслуга на жени, включително последните четири олимпийски титли - на Румяна Нейкова в гребането на скиф в Китай и на Ивет Горанова в каратето, на Стойка Кръстева в бокса и на ансамбъла по художествена гимнастика в Япония. Освен това Токио 2020 се превърна във втората поредна олимпиада, на която отличия за страната ни спечелиха само дами.

В Рио `16 това бяха Мирела Демирева (сребро в скока на височина), Елица Янкова (бронз в борбата) и ансамбълът (бронз в многобоя). Сега са "бронзовите" Тайбе Юсеин и Евелина Николова, "сребърната" Антоанета Костадинова и "златните" Ивет Горанова, Стойка Кръстева и квинтетът Симона Дянкова, Стефани Кирякова, Мадлен Радуканова, Лаура Траатс и Ерика Зафирова.

А мъжете... На този етап мъжете могат само да се възхищават. И да трупат спортна злоба, която евентуално да се материализира в Париж `24.