Най-титулуваният български сумист Калоян Махлянов се прибра в България за първи път от три години. Придобилият световна слава под бойното име Котоошу борец от село Джулюница беше почти инкогнито в София, за да се включи в церемония по случай тройната годишнина на дипломатическите отношения между България и Япония - 110 г. от първите контакти, 80 г. от установяване на официална комуникация и 60 г. от нейното възстановяване.
36-годишният исполин прекрати професионалната си кариера през 2014 г., когато се отказа от българското гражданство и стана японски поданик, за да може да открие собствена треньорска школа в Страната на изгряващото слънце. От 2017 г. Кароян Андо, каквото е японското име на Калоян, управлява школата "Наруто бея" в Токио.
"Това беше най-трудният момент - сподели Махлянов пред bTV. - Само японец може да стане треньор във федерацията. За да стана треньор, трябваше да приема японско гражданство. Това е нещо уникално, никой друг европеец не го е правил. Българин да учи японците на сумо е все едно японски треньор да дойде в България да учи децата на футбол."
Махлянов е женен за бившата японска стюардеса Асако Андо и двамата имат син и дъщеря - Кирил (8 г.) и Мария (5 г.). Запитан дали е мислил някога да се завърне да живее в България със семейството си, бившият озеки отговори: "С годините взех да свиквам с културата, с тях, така станаха нещата, че животът ми се получи в Япония. Ако бях срещнал българка, сигурно щях да се върна. Децата ми носят български имена, защото са българчета. Големият три пъти е идвал, малката само като беше малка."
Първият в историята европеец, спечелил Купата на императора, сподели, че началото на кариерата му в Япония е било същинско изтезание. И даде няколко ценни съвета на сънародниците си.
"Аз попаднах в XVIII век - бой с пръчки, нямаше нищо за ядене - разказа Котоошу. - Толкова трудно беше първата година и половина, че нищо не си спомням от живота си. Бяла лента. Сигурно защото трудните моменти човек ги забравя. Просто не бях човек. Всеки ден тренирах два, три пъти повече от тях. Защото бях на 19, а те - на 15. Ако тренирам колкото тях, как ще ги настигна? Няма рецепта, всичко е тук, в сърцето. Аз успях, защото трябваше да оцелея. Нямах време за мечти. Всичко беше насочено към целта ми. Сега казвам на учениците си, че животът не е лесен, нищо не получаваш даром. Трябва да се провалиш. Успехът се получава единствено след неуспеха. Важното е да не се страхуваш от провала. Никога не търсете извинения, няма невъзможни неща, стига да си поставите цели. Мислете позитивно."
