Световната ръгби федерация е изправена пред много труден кръстопът, като сигурното е едно - всяко решение ще бъде обект на безкрайна критика.
От една страна стои проблемът със здравето на играчите. Няколко бивши състезатели, които са диагностицирани с деменция, заведоха преди няколко години дела срещу световното ръгби, жалвайки се, че федерацията е разбила живота им, като не е взела мерки за тяхната безопасност. От другата обаче е желанието на публиката за по-голяма атракция на терена.
Миналата седмица Световното ръгби организира поредица от онлайн семинари, третият от които беше трогателно озаглавен "Безопасност срещу зрелище". Рос Тъкър, консултант по наука и изследвания към Световното ръгби, започна, като каза с красиво пренебрежение: "Мисля, че достигнахме точка, в която е полезно да признаем, че понякога има напрежение (б.ред. - между безопасността и зрелището)".
Понякога? Напрежение? Световното ръгби може да не е в състояние да излезе и да каже това, но медиите могат. Тези две директиви - да се подобри безопасността на играчите и да се направи играта по-забавна, са
в пряка противоположност една на друга. Винаги.
Всеки контактен спорт е най-безопасен по време на бавните периоди на игра и най-опасен във вълнуващите, високоскоростни части. Колкото по-голям е акцентът върху последното, толкова по-голяма е тежестта върху играчите и най-важното, като се има предвид гореспоменатото съдебно дело, върху техните мозъци. Да се ускори играта, да се увеличат сблъсъците и тяхната интензивност. Това не е толкова напрежението, а повече конфликтът, който е в основата на всички контактни спортове.
Почти всеки уикенд, в който има мачове от европейските ръгби турнири, ни представя спорт, който продължава да ни учудва с честотата на спиращите дъха мачове. Дори тези, в които имаше доминация на един от отборите, бяха зрелищни за гледане. Но те също те карат да трепнеш.
В по-предишен семинар за предпазителите за уста, които Световното ръгби започва да внедрява в елитната игра, беше споменато проучване в Бостън от миналата година, което предостави най-подробните и убедителни доказателства досега за нещо, което неврологията казва от години. Рискът от хронична травматична енцефалопатия (CTE), заболяването в основата на делото на играчите срещу ръководните органи на ръгбито, е най-силно свързано не с еднократни сътресения, а с кумулативния резултат от
множество удари на главата в продължение на много години.
Това има основни конотации за всички спортове, в които има директни контакти. И ръгби съюзът е и винаги е бил един от тях. Въпреки, че науката, технологиите и професионализмът, вероятно в този ред, са се погрижили за по-голямата сигурност при контактите. Всичко е значително подобрено - и следователно значително по-малко опасно.
На въпросния семинар бяха представени данни от току-що завършилия турнир "Шестте нации". Всеки мач включваше приблизително 1000 "събития на ускорение на главата", което означава необичайно инжектиране на енергия в черепа, измерено при зъбите. Повечето от тях, разбира се, са безвредни поотделно, но тяхната кумулативна стойност бързо се превръща в ключова област за разследване.
Трудно е да се каже точно какво трябва да се направи по въпроса. В по-късна дискусия по време на въпросния семинар "Безопасност срещу зрелище" Уго Моние заяви, че играта се е уплашила от себе си и, че в основата си е физически спорт, който хората играят и гледат точно поради елемента на сблъсъка.
Това не може да се отрече. Самото обучение на деца на определена възраст е достатъчно, за да се развие инстинктът у толкова много да искат да се сблъскат помежду си. Много преди да им бъде позволено, деца с различни габарити ще умоляват своите треньори: "Можем ли да направим малка схватка сега, моляяя, може ли да направим малко залавяне сега?!" Но ние
имаме нужда от тези сблъсъци, за да може ръгбито да си остане ръгби.
Което означава, че става въпрос за количество. Което повдига невъзможни въпроси. Колко е твърде много? Колко е достатъчно? От всичките безброй кампании за спасяване на играта, която обичаме, нито една не е измислила надеждно решение за това. Хиляда удряния на мозъка са твърде много за подценяване.
Намаляването на тренировките с пълен контакт е лесна победа, но много малко отбори прекаляват с това в наши дни (науката за подготовката се е погрижила за това). Забраняването на използване на ръце след схватката може малко да измести циферблата. Освен това, най-очевидното решение е да се играят по-малко мачове. Но колко по-малко?
Има ли повратна точка, след която ръгбито става опасно? Или намаляването на броя на мачовете с, да речем, 25% просто намалява случаите на CTE в по-късен етап на живота с 25%? И как можем да разберем ефектите от всякакви промени, без да се налага да чакаме десетилетия?
Дори когато се постигат нови върхове на величие, над ръгбито виси пелена на безпокойство, както при затворник, чакащ присъда.
