През уикендите пред бургаските ресторанти се вият опашки. Подобна е ситуацията във варненските, моловете са пълни. За елитните козметични студия записването става трудно. Паркингите са разнообразени с хубави возила. Така е вече повече от месец не само в двата града. Причината е, че българите живеят редом с украинци. Част от бежанците поддържат сносен стандарт, което предизвиква леко объркване в българското общество. Свикнали сме да виждаме бягащите от война гладни, изнурени, кретащи, а немалко от настоящите не са такива. Повечето от нас са виждали бежанец само по телевизията и преките впечатления предизвикват разнопосочни реакции.

Но стандартът на живот няма значение, когато над теб се сипят бомби.

Куршумите не подбират. Домовете на тези хора горят.

Ако не са били вече в бункер, бягат, за да не се окажат в него. Под вой от сирени деца не се отглеждат. Нормален живот няма край танкове и прииждащи батальони. Те бягат от истинска война, ужасно трудно им е в чужда държава. Затова следва да им се помага с всичките налични сили. А ако някой се удивлява, че не изглеждат като просяци, то следва да знае, че... българите, не дай боже при война у нас, ще бягаме по същия начин – част от нас карат същите автомобили, имат същите доходи, ще се качим в същите автобуси; ще слезем с абсолютно същите дрехи. Никой не бива да ги обвинява и че търсят развлечения - човешко е всеки да се мъчи да поддържа

нормален живот, особено с деца

Много украинчета има в момента у нас. Най-естествено е майките (повечето бащи са на фронта) да държат съзнанието им далеч от ужаса на войната, точно както биха го правили и българските майки.

Точно както българското украинското общество е разслоено – на богати, сравнително заможни, небедни, бедни и отчайващо бедни хора. Затова сега друга част изнемогват  из хотелските стаи,

зависейки от съвестта на хотелиера –

да не пести за прехраната им от прословутите 40 лв. Или разчитат за прехраната си на дарения.

Цялата тази тема обаче е много интересна в един по-широк аспект. Военните действия сега са в Европа, а не в Близкия изток или Африка. Европа е сред най-богатите райони на света, бягат хора с по-висок стандарт от досегашния. Освен това

бежанците винаги пренасят своите културни специфики.

Африканците например скромно се сегрегират в своите си общности, докато европейците се отдават на консуматорство, стига да могат да си го позволят – и двете групи следват обичайния си начин на живот. Войната в Украйна има и своя географска особеност, защото мирът е съвсем близо (в съседна държава или в други на 500 – 1000 км, в рамките на общ съюз). Придвижването не е трудно. А при другите войни обетованата земя е в далечен континент – няма как да стигнеш лесно, легално, разчита се на каналджии; не е подходящо за жени и деца. Затова сблъсъкът в Украйна визуално роди добре облечен, придвижващ се с автомобил или автобус бежанец, тръгнал от най-нормален дом, не от гето или пустиня; стопроцентов европеец, най-често жена, с дете в скута – съвсем различен от устремените към Европа мургави младежи, прескачащи телени огради.  

Всичко това е огромна културна промяна

За западното съзнание, към което принадлежим и ние, бежанецът вече не е различен тип човек; изглежда точно като нас.

Независимо дали съзнават тези културни промени, стотици хиляди българи буквално отвориха сърцата си за украинците, без да ги делят по външен вид, етнос или други разлики. Сториха го спонтанно, доброволно, безкористно, всеотдайно... Това е

една от най-хубавите случки в историята на България,

която историци и народопсихолози тепърва ще оценяват. Факт е обаче, че се появиха и завист, недоверие, съмнения. А също и реални брожения трябва ли да се помага на украинци с беемвета вместо на бедни българи. Във Видин например една жена бе одумвана, защото отишла на маникюр. Нищо, че тя живее на квартира, която си плаща, и не разчита на социална помощ от българската държава. Цялото това недоволство е малочислено, но пък гласовито, част от него - финансово стимулирано в проруската кампания из социалните мрежи. Подобни прояви са не просто безсърдечни, но и

глупави в същността си

Българите няма от какво да се страхуват. Абсолютно всички украинци са тук не за да останат, а с надеждата да се върнат при първа възможност. Някои от тях от тук работят дистанционно за досегашните си работодатели, а огромната част настойчиво търсят препитание. За тях е унизително да живеят на гърба на българина, не искат да разчитат на социални помощи. Мъчат се да научат български език, да легализират дипломата си – за да се социализират. И всеки от тях, чиято карта не е блокирана или носи пари в наличност, си плаща. За разлика от другите държави във война украинската банкова система работи в неокупираните райони. Редовно се превеждат пенсии и помощи, повече хора имат достъп до спестяванията си. Всичко това не просто превръща украинците в пълноценни граждани, но и ги отличава от другия тип бежанци, които искат да останат в приемащата държава,

за да прехвърлят после братя и сестри,

разчитайки на социалната система. За всичко това говори фактът, че 80 000 украинци пристигнаха целенасочено у нас, идват и още въпреки мизерните социални помощи. Другият тип бежанци, обратно – транзитно преминават през България, устремени към по-солидни помощи.

Животът по принцип е пъстър, а в пределни моменти става объркан, изключително сложен. Затова срещаме, а и все повече ще виждаме по улиците всякакви украинци - богати, бедни, претенциозни, скромни, нахални, благодарни, мързеливи, всеотдайни спрямо своите сънародници, а и българите... - абсолютно същите като нас. И в този шарен свят, който ни се стовари, е въпрос на елементарна интелигентност да се държим като хора.