Премиерът мразеше да играе по задължение. Играта на карти винаги трябваше да носи удоволствие, а не досада и умора. Но нямаше как! Черно на бяло бяха записали, че министър-председателят ще отделя време и ще играе карти с коалиционните си партньори. Ето и сега – седяха на масата и се гледаха. Един вицепремиер – и то без портфейл, захванал се да работи като национален шумозаглушител. Втори вицепремиер – без мундир, военнонедостатъчен отвсякъде. Третият – лидер и партийнонепотъващ морализатор. Китка отвсякъде, дето и за игра на „Сляпа баба“ не ставаше, ама хайде! В името на социалния мир и държавното спокойствие премиерът сядаше срещу коалиционните си партньори и чакаше да раздадат картите.
- Аз – казваше онзи, дето все се бореше с шума – не съм съгласен всеки път премиерът да ни бие на карти. Това не е честно, а и не е вярно. Ние сме много добри картоиграчи.
- Иначе – викаше вицепремиерът – ще започнем да си мислим, че се играе с нагласени карти и ние все сме губещи.
Премиерът тихо ги успокояваше:
- Въобще не се налага да мислите каквото и да е. Давайте да играем!
Военният вицепремиер също вземаше думата.
- Колеги – викаше той – играта на карти е отговорна работа. Ние трябва да играем честно и почтено. Да няма белязани карти. Да броим честно резултата. Той, народът, това чака от нас, нищо друго. На изборите ние му обещахме да не гледаме чуждите карти, защото сме чисти и морални.
- Ние – не спираше военното вице, – никога не крием карти в ръкавите си! Това го правеха тези, дето бяха преди нас, ама днеска вече не са в никаква игра. Народът иска честни картоиграчи да го водят напред.
Последен се изказваше партийният лидер.
- Най-справедливо е – викаше той, – когато аз раздавам картите. Щото всичките тези игрички аз съм ги играл много преди вас. Картите трябва да се раздават правилно. Дали са белязани, или не – няма никакво значение, важното е козовете да са в правилните ръце.
Вицепремиерът, дето го дразнеше всякакъв шум, винаги повтаряше:
- Колеги, моля, начи, по-тихо да шляпате картите на масата. Тишината ние я обещахме на нашите избиратели – предлагам по-тихо да играем, да не се чува много. Щото аз, дето се вика, успешно преборих десетилетен шум по летни и зимни курорти, въведох ред и сега ще дадем лош пример, ако шляпаме картите като обикновените хора от плебса.
Премиерът вдигаше рамене.
- Отговарям ви така – първо не може всеки път да коментирате, че аз ви бия. Просто побеждава най-добрият. Второ – никога не играем с белязани карти и това народът чува и вижда по телевизора си. Трето – съгласен съм, трябва да играем тихо. Давайте картите!
Военният вицепремиер почти се изпъна:
- Слушам, подайте ми тестето. Ние в армията най-добре знаем какво да правим с картите, като ги пипнем.
Партийният лидер, както винаги, опонира:
- На вас народът не ви плаща да лющите по цял ден белот. Когато се явявахте на изборите – какво обещахте на хората? Рекохте, че ще модернизирате нашата армия, ще замените белота с по-интересни и важни игри като шахмат, например. И какво изпълнихте – нищо! Аз ще раздавам картите!
Взе тестето, майсторски го разбърка, а после бързо раздаде на партньорите си. Премиерът огледа картите си и обяви:
- Три пики.
Вицепремиерът по шумозаглушаването доволно се ухили:
- Четири кари!
Вторият вицепремиер почти извинително рече:
- Господин премиер, аз имам четири купи.
Партийният лидер приглади коси и най-невинно обяви:
- Пет спатии!
Премиерът въздъхна и уморено повтори:
- Три пики!
- Пас.
- Пас.
- Пас!
Битката, както винаги, приключваше по късна доба и публиката, жадна за добри новини и безплатни зрелища, чак на другия ден научаваше крайния резултат от играта на коалиционните партньори...
