Той се завърна – прашен, с дрипави дрехи, брадясал и леко отнесен. Едва го познахме!

- Френд – викаме му, – къде ходиш, бе, как можа да изчезнеш за толкова време!

Приятелят ни сяда срещу нас и вика:

- Нищо не намерих! Цялата държава обиколих, къде ли не тропах и кого ли не питах, ама на – ни-що!

- Чакай! – спряхме го ние. – Давай отначало! Къде беше, какво прави?

Той ни попита:

- Вие наистина ли не помните? Аз тръгнах да видя с очите си кой управлява нашата държава!

- Вярно, бе! Ти каза, че лично искаш да разбереш как работи всичко. И кво стана?

- Нищо! След толкова време ходене и питане не мога да ви кажа кой управлява държавата.

- Стига, бе! – не повярвахме ние. – Нали каза, че ще тръгнеш от президентството?

- Не са те. Нищо общо нямат с управлението на страната.

- Е, то се очакваше. А управляващата партия?

- И там бях – вика. – Те ми рекоха, че само изпълняват решенията.

- Чии решения?

- А, де! И аз това ги питах. Не знаят. Идват, викат, решенията, а ние ги бутаме напред. После идват едни други решения, които бутат назад първите решения, и ние тогава взимаме първите решения и ги бутаме в кошчето, а новите решения ги бутаме напред за изпълнение.

- Това – казваме му – сложно се получава!

Той вдига рамене.

- Питаш ли ги тях!

- И после?

- Никой не поема отговорността за управлението на държавата, това е.

- Ти при министрите ходи ли?

- Ходих. Не сме ние, викат. Получаваме документи и ги подписваме. Нито ги четем, нито ги коментираме!

- Хубава работа!

- Хубава – лоша, това е. Ако питаме, викат, друг ще седне на нашето място, ще подписва и ще пее. И са прави.

- А депутатите?

- И там бях, говорих. Направо си измиха ръцете пред мене. Ние, викат, сме като градския транспорт – каквото се качи, това возим.

- Егати!

- Да. Никой нищо не знае или поне не казва!

- Ама това е несериозно! С опозицията срещна ли се?

Той махна с ръка.

- Много пъти. И те се чудят кой води и управлява държавата, ама нъцки, нищо не могат да вденат.

- Ти – казвам му – трябваше първо с премиера на страната ни да говориш.

Приятелят ни отпива дълга глътка от нашето менте.

- Премиерът е зает човек. Обикаля държавата, открива обекти, лови престъпниците, с тялото си закрива големите пробойни на контрабандата, говори с пенсионери, убеждава лекари, поучава студенти и академици, брани световния мир... Няма вариант аз да стигна до него!

- Е – отдъхнахме ние, – това е отговорът. Премиерът ще е този, който управлява държавата ни!

Приятелят ни допива чашата си и вика:

- Вие наистина не схващате нещата. И премиерът не управлява, разберете го това.

Не се съгласяваме с него.

- Ти сам рече: министър-председателят е навсякъде! Нищо и никъде не става без него. Трябваше с него да започнеш пътя си и веднага щеше да разбереш кой е управникът ни?

Приятелят клати брадатата си глава.

- Нашият премиер е едновременно на всички места – дали ще се срути електронен регистър, дали е потънал кораб, дали гори планина, или язовири преливат, а от мостове камъните падат, дали фалират застрахователи, или обират банки, той е там, винаги. Той е сред народа, по телевизора, в села и градове, гали деца по главите и успокоява майките им. Сън не спи, храна не яде, почивка не знае. И затова най-сериозно ви го казвам – не е той, който управлява държавата ни. Питах и физици, и математици, че и лекари дори. Няма как да се получи, не му остава време за това.

Поема си дъх и продължава:

- Казвам ви: управлението на държавата ни е като градския транспорт – каквото се качи, това се вози. Ама кой и как я кара – не се знае. Нашият премиер е най-ангажираният човек в държавата, но не е най-заетият с работа. Или вие, френдове, знаете нещо друго по въпроса, а?

Умълчаваме се. Когато един въпрос е поставен правилно – той може да стои така дълго време.