Май, 2015 г. Спарен, вонящ на печатарско мастило въздух гори гърдите ми. Злодейски сме натъпкани един до друг. Карцирани в пачка, така го наричат тъмничарите. Никой не може да мръдне. Иде ми да крещя!
Юли, 2015. Не издържам. Крепи ме само витаещият слух, че скоро ще ни изведат оттука.
4 август. Свободен, о, Боже, най-после свободен! Колко е приятно слънцето да слепи очите ти! Колко е възбуждащо да те държат женски ръце! С другари от пачката, попаднах в някаква поща. Сутринта ме опипва ръката на касиерка. После ме даде на една бабка. Натика ме тя с треперещи ръце във вехтото си портмоне - събра то цялата пенсийка и още много място остана. Вътре мирише на старост, но не е като ада на печатницата. Запознах се с един Паисий. Клетият бе много изстрадал. Расото му омачкано и мазно. Показа ми и обратната си страна. Там някакъв хаймана бе нарисувал пишка на изправения коронован лъв.
- Братко, зле живея! - оплака ми се Паисий. - С два лева я карам само на хляб и водица!
5 август. Измъкнах се от бабката. Скришно ме взе внукът й. На мизерната си бабина пенсийка посегна, какаванинът неден. Нов телефон щял да си купува.
12 август. С още няколко събратя платихме телефона на младия мискинин. Така се озовах в някаква каса. Широка е, място бол. Запознах се с един Иван Милев - поопърпан, съдбата го влачила къде ли не. Побъбрихме. Много знае, много е скитал, половин България е изръшкал. Самуни хляб е платил - за обеда на цяла дивизия стигат. Тонове стока е напазарувал - сирене, олио, захар, илачи, бира, кебапчета, презервативи, цигари и дреболии всякакви. Голям пич!
15 септември. Сутринта се събудих на ново място. Как съм попаднал там - не помня. Цепи ме главата, а бай ви Стамболов добре знае тази болка. Може пък някаква прилепчива болест да съм хванал. По едно време до мен имаше един Пенчо - лошо ме гледаше, презрително, големее се - поет бил. Блещи ме със зъркелите си, попипва си брадището и вика:
Во стаичката пръска аромат
оставена от тебе китка цвете,
тоз аромат душата ми в мечти
при теб унася, свидно мое дете.
Ох, страхувам се да не ми е направил нещо лошо тоя пезевенк.
18 септември. Два дни спах непробудно. Оздравях. Разбрах къде съм. Дамска чанта. Ухае на парфюм. От чантата ме извади хубавелка с лакирани ноктенца. Даде ме за тетрадки и моливи на момченцето си. Станало било първокласник.
23 септември. Занесоха ме в някаква банка. Пъхнаха ме с други събратя в странна машина. Завъртя ни тя, помислих, че е виенско колело, а то се оказа някакво чортово творение. Бясна въртележка, свят ми се зави. Разбрах после, че така са ни преброили. Подир туй ни карцираха в някаква непозната тюрма - банкомат му викат. Тъмно, тясно, нощем се чуват как църкат мишки наблизо. Да ни ядат искат поганците.
25 септември. Машинарията на банкомата ме подхвана и изхвърли навън. Грабна ме ръката на някакъв брадат пич. Голямо плямпало - непрестанно дърдори по телефона си. Чувам, че се уговаря с приятели. На бар ще ходят. Стоя си аз в портфейла му и се правя на умряла лисица. Музиката свири, танци, манци. Към полунощ пичът ме извади. Сви ме на масур и ме тикна в една танцьорка - на място топло, злачно, влажно - срам ме е да го назова. Содом и Гомора - не е на добре тая работа! Момата потанцува с мен, покълчоти се, ама усещам, че не се кефи много. Извади ме, когато остана сама в някаква стаичка. Както си бях на масур ме натика в ноздрата си. Шмръкна дълбоко и през мен премина бяла вихрушка. Разкихах се, а момата ме захвърли.
26 октомври. Пак мрак и где съм не знам. Зле ми е, целият сериен номер ме боли. Още стоя свит на масур. По едно време чувам, че се звъни. Просветна. Видях познатата мома, танцьорката. Извади ме от чантата си. Поизправи снагата ми като чакръкчия и ме тикна в ръцете на някакъв младеж. Той пък й подаде кутия. Усетих, че в нея има нещо топло и вкусно.
Годината няма значение, месецът - също. О, Господи, колко се скъси денят! Лежа под един кестен. Бавен листопад, бавен дъжд, бавен дъх на есен, бавен Шопен опус 35. Шума ме затрупва. Съдба - май това е краят. А какви хубави очилца ми нарисува един палавник - ех, можех да поживея още годинка.
