Три мандата карам вече, назначиха ме за дълга ръка и аз изпълнявам службата си съвестно. Аз съм Дългата ръка на Борисов в София.
Добре си върша работата като диван-чапраз кметица - но времето лети, ние препускаме с него в един определен участък и никой не знае кога ще отпадне от състезанието.
Започнах да се замислям какво ще оставя след себе си, когато един ден напусна кметството, столицата и тленното си тяло - като Сали Яшар, дето искал да остави себап.
Направих много за софиянци, но дали ще се запомни.
Примерно заклинанието "влизаме в кварталите". Колко години и кампании ние "непрекъснато влизаме в кварталите", както Бойко Борисов влиза в Историята. Влизаме и навлизаме все по-навътре в кварталите, но май-май дълбока следа не сме оставили по това направление.
Хубав себап е например да направиш чешма. Аз, да речем, мога да спра някоя чешма, но и това май няма да се запомни много-много.
Исках например да тръгна с градския транспорт, да се снимам в някой трамвай, да се слея в един пътникопоток с гражданите, да споделя усещанията на обикновения човек... Обаче режимът на НСО не е концерт по желание. Вие не знаете какво точно е НСО, не знам дали да ви го обяснявам. Това е една структура, едновременно гвардия и тайник за чувствителна информация. Тези момчета-гардероби, които наобикалят мен и другите хора на важни позиции в държавата, хем ни пазят от неприятности, хем целият ни живот преминава пред очите им, а те регистрират всеки мой контакт, всяко мое движение, всяка моя тръпка. Е, ще кажете, нали не правиш нередно, от какво се притесняваш! Така е, нищо нередно не правя, но и нищо самостоятелно, затова искам да направя нещо, което да остане и след мен, нещо, което произлиза от самата ми същност, и нещо за хората, с което да ме запомнят.
Поех си въздух и гърдите ми засвириха божествена мелодия. Излязох на въздух и се заслушах в звуците на притихналия град. Заедно с гърдите ми засвириха и безброй фини прахови частици. Те летяха из въздуха и звънтяха като шепота на пеещите ледове и като коледни звънчета: цинк-цинк, олооооооово, живачни пари и канцерогенезис! Каква индустриално-битова поезия, какви шеметни газове и вихрен танц на праховите частици!
Главата ми се замая и сърцето ми заблъска чак в ушите, гърлото и носа. О, родна ото-рино-ларингология, стига популизъм и демагогия! Ах, летете, милиони фини прахови частици! Ах, каква любов ме гони, ах, какви сте сладки скици!...
Ето това е моят себап, помислих си, припадайки. Това ще оставя на хората и с това ще ме запомнят - как съм им подарила Песента на фините прахови частици и сладката отрова, която лети във въздуха. Love is in the air, уоу йеееееееее.
Свестих се в ръцете на един маймун от НСО, който ме беше завлякъл до кислородната бутилка и ми сложил маска да подишам чист въздух без унищожителната лирика на фините прахови частици.
Погледнах в очите на тоя маймун и прочетох в тях цялата безчувствена същност на скъпото наше статукво.
