По тясната пътека предпазливо, но все пак чевръсто вървяха двама. Единият бе с вълнен каскет, очевидно произведен в Китай, другият сам по себе си имаше вид на изделие от тамошно мазе. Носеха по две найлонови торбички от верига магазини, чието наименование не се различаваше не толкова поради тъмнината, колкото поради изтърканата от употреба боя на надписите.
- Игнате, спри да си поемем дъх! - изхъхри страдалчески недоизмайстореният.
- Няма време! - отсече другият. - Кога ще храним прасетата, кога ще се връщаме обратно преди изгрев!
- Трети курс правим! Тази помия все едно е оловна!...
- Глезиш се, Киро! Хляб е това, огризки, нещо там плод-зеленчук! Колко да тежи?!
Все пак спряха. Печеният внимателно подпря до краката си торбите и засмука електронна цигара, като криеше светлинката й в шепа. Спътникът му тръшна гръб о най-близкото дърво, ала продължи да стиска торбите си с настървението на човек, който много е разлял по невнимание в този живот.
Мълчаха. Изведнъж нещо прелетя, избуха. Киро подскочи, мъченически изпъшка:
- Докога, Игнате?! Писна ми! Ще стана вегетарианец! Веган ще стана и ще прокълна целия свят!...
Печеният го прекъсна с глас като от кремък:
- Излагаш се! И това ще отмине!
- Друго ще дойде!
- Но това ще отмине! Поеми си дъх сега, че път ни чака!
Полуфабрикатестият уж замълча, но пак едва чуто замърморясва:
- Три прасета в двор! Как ги измисляте тия неща, бе?! Къде сте ги учили?! За четвърто - три бона глоба! А че то може да ми е като дете - не ви интересува! Вземете, та разстрелвайте за четвърто прасе, да не се мъчим!
- Стига, Киро... - опита да го спре другият, но сякаш хвърли поничка в мравуняк.
- Нали сме в Европа?! - надигна децибели нещастникът. - Разказвали са ми - в Европа не четвърто, четиресто прасе можеш да си туриш в двора! Не в двора, на балкона го гледай - никой "копче" не ти казва! Град, средновековен, катедрали, асфалт, обаче и прасета колкото ти душа иска! А тук режат живо месо, тънко прошарено със сланина!...
- Млък! Нощем се чува надалеч!
Онзи засрамено млъкна, но животинското страдание в очите му пронизваше мрака. Игнат каза меко:
- Търпение. Ще мъкнем помия в гората и ще чакаме.
- Обаче каква нелегална кочина измайсторихме с тебе, а! - мечтателно се усмихна Киро. - Чак ще ми е жал да я развалям...
- Те нека да отменят наредбата, пък тогава ще му мислим.
- А ние така ли ще чакаме?!
Игнат го погледна невярващ, а Киро продължи все по-разпалено:
- Да не сме прасета?! Ще се борим! Ще крещим да ни чуят!...
- Но не сега... - Игнат присви очи. - А как ще се борим? Крещяли сме - не ни чуват?
Киро неумело се замисли. Другарят му се усмихна:
- Ще ти кажа, явно си узрял! Трябва да разбием заклинанието "Вие сте прости и аз съм прост, пасваме си".
- Да го разбием, но как?! На хората им харесва?
- Протестни писма...
- Дреме им за протестите, Игнате! По навик ще си го преместят от единия мерцедес в другия!
- Ами ако протестните писма им ги пишат прасетата? "Това е геноцид! Имаме права! Ще сигнализираме в Брюксел!"
- Казаци пишат писмо на султана... - замечтано прошепна Киро. После трепна. - Но как?! Прасета? Пишат?!
- Ние ще ги напишем! Нали сме им стопани, настойници един вид! Отдолу подпис с кално копитце! А да видим как ще докажат, че не протестират прасетата! В Европа много държат на всякакви права на всякакви животни! Като заявим "Ние сме прасета", той какво ще каже този път, а?! Не успяхме като хора, белки успеем покрай прасетата...
Двамата се спогледаха с надежда. А наоколо бе тъмно като пред разсъмване...