Прибрах се и разбрах, че нещо не е както обикновено. Необикновеното идваше откъм кухнята.
- Пенке?! - изблеях. - Какво става тук?!
Разбира се, не получих обяснение. Кой ще ми обяснява на мен, когато всички в кухнята са толкова заети! Под всички да се разбират Пенка и Волен Сидеров. Въпреки шока затърсих правилния подход, а за да спечеля време, се събух под закачалката в антрето и влачейки чехлите, влязох в кухнята. Пътем нахвърлях стратегия.
- Пенке, защо в кухнята се пуши?! - казах недоволно с елементи на дълбоко разочарование. - Мирише, както ми натякваше ти, преди по насилствен начин да откажа цигарите!
И понечих да седна край масата, но столът ми го нямаше, та останах прав като наказан.
- Миришат краката ти - изсъска моята, - пурата на господин Сидеров ухае!
- Cohiba Esplendido! - Отбеляза делово назованият. - Трийсет и четири долара бройката! Кара ми ги с атомна подводница директно от Хавана служител на мой личен приятел!
Забелязах, че е седнал на моя стол, който бе придърпал до печката.
- Господин Сидеров кюфтета ли яде, Пенке? - насочих усилията си в друга, не по-малко болезнена посока.
- Много му харесват! - засия моята. - Има вкус, ненапразно е лидер!
- И аз имам вкус, Пенке - подсетих я, - макар все още да не съм лидер.
Тя рутинно не ми обърна внимание, разнежено гледаше как Сидеров дъвче. Разбрах, че трябва да втвърдя тона:
- Пенке, може ли и за мен едно кюфте на вилица?
- Не съм машина да пържа толкова кюфтета! Като се напапка господин Сидеров, ако останат кюфтета, ще има и за теб.
Капитулирах:
- Ама и аз искам да папкам! Сега!
- Той повече от теб има нужда! Под стрес е!
- И аз съм под стрес! Освен това съм и под чехъл!
- А да са ти спрели случайно телевизията? Да са снели от теб политическото доверие мискините от парламентарната ти група?
- Жалки, нищожни хора! - изстреля Сидеров.
След това с присъщия си стил на щурмуващ Цариград погледна жена ми:
- Дай ми още едно кюфтенце, матушка!
Тя грейна като златното кубе на храма "Василий Блажени", гледано откъм паметника на Минин и Пожарски, сръчно бодна от тигана поредното кюфте и го сложи в чинията, която Волен ловко крепеше на коленете си.
- Да внимавате, че е горещо, господин Сидеров! - изгука му тя и щедро бухна лъжица лютеница до кюфтето да си го топка вътре.
И той го затопка, задъвка, а на мен слюнките ми заприличаха на цунами.
- Твоите кюфтета са национално богатство, българко! - отсече с пълни уста Сидеров.
Дойде ми на ума онова за калайджията и прибързаното тониране на задните му части, но премълчах мъдро. После резервирано отбелязах:
- Кюфтетата на Пенка са общоевропейска ценност. Ако навремето бяха включени като трети елемент в Европейската общност за въглища и стомана, днес Европейският ни съюз щеше да е на друга висота.
Сидеров не ми обръщаше внимание, дояде си кюфтето, бодна угарката от пурата в лютеницата и подавайки чинията на Пенка, излезе на балкона. Двамата с по-едрата ми половинка застанахме почтително до балконската врата и се заслушахме в речта, която Сидеров крещеше. От горния балкон някой извика: "По-тихо!", на съседния излезе съседът и изграчи: "Браво!", долу от входа изскочи баба с мрежа и се втурна било към пазара, било към Босфора.
- Пенке, този как се оказа в нашата кухня? - прошепнах.
Тя ми изшътка да не й преча да слуша, но после ме погледна:
- Не знам. Както пържех кюфтета, влезе, придърпа стола и нататък сам видя...
Позната история - живееш си най-спокойно, докато един ден...
Размислите ми попречиха да чуя кого точно прокле Сидеров в края на речта си. Той се върна на стола си, аз придърпах друг по-встрани и животът продължи.
