От сутрин до вечер клечим и се чудим как да изкараме някой лев, за да променим скапания живот. Колкото и да гледахме към хоризонта, там не се виждаше никаква светлинка – ни надежда, ни работа, нито пък скрап, ни-що! Нова стратегия трябва! Това предъвкваме по цял ден.

- Трябва – викаме си – да променим всичкото, наведнъж!

- Така е! Нали гледате какви примери ни дават по телевизора! Министри и депутати с години живеят в безплатни жилища. Не жилища, палати! И се гордеят с това!

- А ние се гордеем, че можем да си платим данъците в срок! Пропаднала работа е нашето!

- Тепърва да живеем безплатно – няма как, ще ни хванат. Ние не сме от властта.

- Трябва – викам – първо да станем любимци на някого от властта! Нали виждате – всеки се грижи за любимците си.

- Така е – съгласяват се аверите. – На един депутат най-мили са му застрахователите. Бачка за тях от сутрин до вечер. Закони им пише, метани им прави, все за тях говори.

- Да. А пък на друг са любими банките! Грижи се за тяхното здраве, да не кихат и да не кашлят, трепери над тях като квачка над пиленцата си.

- Това – казвам аз – са едри работи, нас такова слънце никога няма да ни огрее. Не забравяйте, че ние сме народът.

После ги питам:

- Вие да сте чули някой от народа да е любимец на депутати и политици?

Всички се замислят, ама за кратко.

- Не, няма такъв случай. Народът никога не е любимец на властта. Освен ако няма избори, тогава те все при народа клечат, ама после бързо им минава.

- Бъркаме – пак се намесвам аз, – народът винаги е любимец на един човек. На премиера.

Групата се умълчава за кратко. После викат:

- Абе и това не е точно така. Народът не е много любимец на премиера. Премиерът обича да учи народа, да го хока. Все му дава наставления как да преживява, като сади компири, или пък да гледа кози по планини и баири. Но когато народът поиска нещо или надигне глас, премиерът се сърди и обижда като дебело дете в училищен двор. А когато не му ръкопляскат, нашият премиер хич не долюбва народа си. Друго се говори – премиерът си им персонални любимци и се грижи за тях. Това е то!

- Явно трябва така да направим – да станем персонални любимци на премиера.

- Супер! – викат аверите.

И питат:

- И защо точно нас ще седне да ни обгрижва?

После пак настъпва мълчание. След него пък тръгва едно дълго изброяване:

- Ние издаваме ли медии? Не издаваме.

- Продаваме ли петрол на дребно и на едро? Не, няма и да продаваме.

- Да сме от неговия любим отбор? Не сме.

- Да ни трепе с дузпи на мачлета на малки вратички? Не.

- Тенис играем ли, тръби за скрап режем ли?

Тука никой даже не отговаря. Но изброяването продължава:

- Ръкопляскаме ли за всичко, което е предложил премиерът? Не.

- Помним ли, че сутрин той говори едно, на обяд друго, а вечер – трето. Иначе прави, каквото му хрумне.

- Дааа, помним всичко като бременна хлебарка! Скоро няма да станем негови любимци май.

- Това – викам – е грешният път. Дайте да си отговорим кои са най-големите любимци на премиера, че и ние да станем като тях!

- Това – казва един от аверите – е повече от ясно. Най-големите любимци на премиера са журналистите. Те никога не му пречат, не го прекъсват, винаги го питат каквото той иска и с нищо не го притесняват, крепят го, обичат го и той ги обича.

Умълчаваме се.

- Късно ни е да ставаме журналисти! – признаваме. – Друго трябва да изберем?

- Каквото и друго да хванем – все ще ни боли главата. Журналист да си днеска в двора на премиера – ей в това е отговорът.

Следва дълго мълчание и всички ние пак вперваме взор в хоризонта – а там нито надежда, нито работа, нито пък скрап, нищо! За журналистика изобщо да не говорим.