Олег Попов е един от най-добрите български фоторепортери. 45 години от живота му са минали зад обектива. Започва кариерата си от БТА, после е завеждащ отдел на в. "Народна младеж", след това 22 години работи в агенция "Ройтерс", като снима основно зони на военни действия и спорт. Съкратен е през 2011 г. след сливането на "Ройтерс" с канадско-американската компания "Томсън", когато "изчистват" всички скъпоплатени фоторепортери. От тогава работи за български медии. В момента с помощта на Емил Спахийски събира историите си в книга, която да е помагало за млади фоторепортери.
---
Как започнах да снимам за "Ройтерс"
През 1990 г. Никола Антонов, кореспондент на "Ройтерс" за България, ми предложи да се пробвам в агенцията. По това време бях шеф на фотоотдела на "Народна младеж". Пред Партийния дом имаше постоянен протест и след работа минавах от там да видя какво се случва. На 26 август взеха, че го запалиха (Партийния дом). Снимах, върнах се в редакцията и пуснах кадри за броя. Върнах се на площада, вече бяха дошли баретите и повечето журналисти се бяха разбягали, защото имаше стрелба във въздуха (тогава си беше комунизъм, можеха да тръгнат да стрелят и на месо). Никола дойде, попита ме дали имам снимки и ме прати в БТА да предавам по отворения канал за "Ройтерс". Предадох 9-10 снимки. На другия ден Никола ми се обади: "Имаш 11 първи страници в UK!" Искат да те пробват от "Ройтерс". Така започнах да работя за "Ройтерс".
Оказах се близо до Сараево и ме пратиха да снимам военните действия там. Вървеше ми, не ме убиха и започнаха да ме пращат и на други военни мисии. След година станах щатен фоторепортер. Бях като пожарникар - стане нещо някъде, след 15 минути ще ме питат мога ли да тръгна натам.
На война като на война
В Ирак бях с един "новобранец" - Матю Грийн, беше стажант в "Ройтерс" от една година, когато го пуснаха на война. Няколко пъти Матю ме учуди с действията си. Примерно беше взел тайно повече цигари, които раздавахме на войниците и станахме най-популярните хора във взвода.
С Матю пътувахме от Кувейт до Багдад с морски пехотинци. По време на Иракската война беше ужасна истерия, че Саддам ще използва химическо оръжие. Американците бяха изчислили, че при химическа атака 30-40% от личния състав ще загине. Затова през цялото време - 36 дни, бяхме със защитни костюми. Все едно си облечен в гума - в жега и в студ, денем и нощем, сваляш я само за естествените си нужди. Вода имаш само за пиене и за бръснене. За бръснене, защото противогазът трябва да залепне плътно по лицето ти. За тези дни свалих 15 кг, жена ми едва ме позна на летището.
Отвън на противогаза имах пакет с инжекции, които сам трябва да си поставя при нужда. И най-голямата от тях беше да си я забиеш сам в сърцето. Бяха ни тренирали къде между ребрата как се удря отгоре и острието се изстрелва в сърцето, за да инжектира адреналин, който те държи 20-30 мин. жив, докато дойде помощ.
Около 420 журналисти бяхме акредитирани към американската или английската армия. След десетина дни 200 от тях си отидоха вкъщи.
Всеки от нас имаше по един сателитен телефон за разговори и друг за предаване на текстове и снимки. Оказа се, че нашите сателитни телефони са на френска мрежа (французите бяха против войната). Със страшни скандали американците ни прибраха телефоните за говорене, защото твърдяха, че може Саддам да ни открие чрез тях. А всички други журналисти си бяха на американска мрежа. 2 дни нямах сателитен телефон, но продължавах да си предавам снимките и да си комуникирам с редакцията. Накрая се оказва, че новобранецът Матю е скрил един телефон.
"Наистина си ти!"
Офанзивата на Фалуджа в Ирак. Пришиват ни към морските пехотинци, които идват с камиони от север. Пишещият ми колега беше половин египтянин, половин англичанин. Той прилича на арабин, аз съм българин - гледат ни с недоверие. Първия ден трябваше да спим в покрайнините на Фалуджа край изоставена бензиностанция. Отпред паркираха един камион, пълен с вода. Питах защо - за примамка, отговориха, ако атакуват, да атакуват камиона. А ние къде ще спим, попитах капитана. "В бензиностанцията, до камиона." Решихме с колегата, че се гаврят с нас, изнесохме си спалните чували и отидохме на 100 метра от бензиностанцията. На другия ден дойдоха някакви местни старейшини да убеждават американците да няма ексцесии. Направих няколко снимки. На следващия ден капитанът идва при мен с два иракски вестника - той и старейшините са на първа страница. Обясних му, че "Ройтерс" има политика да дава безплатно снимки на всички местни вестници. След това започна битката. А аз започнах да снимам. На сутринта ставам, пускам на лаптопа си програмата за преглед на печата и виждам, че "Вашингтон пост" е публикувал моя снимка на 6 колони и още една отстрани. В това време капитанът минава и аз му показвам екрана с двете снимки на неговата рота. Поглежда мен, поглежда пак вестника - и казва: Това наистина е твоето име. Я да видя, написал ли си името на ротата? Написал съм го. Не можеше да повярва. На другата сутрин вече ни поканиха на сутрешната оперативка.
С отворен билет за световното по футбол в САЩ 1994 г.
Снимал съм и много спорт - 5 олимпиади, 5 световни първенства по футбол, и 5 европейски, а също и азиатски. Пътят към спорта ми се отвори през 1994 г. с нашия футболен отбор на шампионата в САЩ.
Когато българите се класираха, побеждавайки Франция, аз не бях там. Никой не очакваше нашият тим да успее, а и във Франция "Ройтерс" имат достатъчно фоторепортери. Но Никола, моят шеф, убеди централата в Лондон да ме пратят в САЩ като фотограф на българския отбор. Тръгнах с отворен билет - да се прибера, когато отпадне отборът. Накрая снимах и финала.
Две бяха най-добрите снимки от цялото първенство. Едната беше на германски колега - кадър на Стоичков, вкарващ гола през стената на немския отбор. Втората снимка беше моя - на нигерийски футболист, който се моли на Аллах през мрежата, от мача с България.
На същото първенство Марадона го хванаха с допинг. В "Хералд трибюн" излезе най-голямата снимка, откакто работя като фоторепортер - на половин страница Марадона ръкомаха към аржентинските фенове. Случи се така, че докато чаках на летището в Ню Йорк, видях един човек да чете "Хералд трибюн". Помолих го да погледна чия е снимката, защото имаше и други фоторепортери. Пишеше моето име. Казах на човека - това е моя снимка. Понеже видях недоверие в очите му, показах му акредитацията, която висеше на врата ми под тениската. Той ми поиска автограф.
Мохамед, който ми спаси живота в Чечня
С моя шофьор в Чечня – 55-годишния Мохамед, се карахме непрекъснато, имахме основни различия за това как да се живее. Живеехме извън Чечня, в един хотел до границата. Никой друг не искаше да ни вози до Грозни.
Януари 1995 г. Пътуваме от Грозни към хотела. Навън е минус -10 градуса. Той ме пита дали българите сме мюсюлмани или християни. Казвам му, че има и мюсюлмани, но повечето са християни, и че аз самият не вярвам в Господ. "Как не вярваш?" Спря колата, накара ме да сляза и отпраши. Тръгнах пеша по пътя, който се обстрелваше от руски самолети. Не мина много време, Мохамед размисли, върна се и ме откара в хотела. В следващите дни не си говорехме, само ме возеше.
След като руснаците бяха направили един квартал на нищо и се изнасяха колони бежанци, по пътя видяхме възрастна жена с бебе в ръце. Накарах го да спре и да ги вземем. Премръзнала, жената ни разказа как преди нас всеки й искал 500 долара, за да я качи, а тя нямала и вече си мислела, че детето няма да оцелее... Продължихме по пътя и по едно време шофьорът се обади - ти не си лош човек. Тогава ми прекипя - нали сте вярващи, защо искате на жената по 500 долара. Той нищо не ми отговори.
След 2 дни в планината попаднахме на пленени руски войничета и направих няколко кадъра. На другия ден ми изпратиха една стажантка от Москва. И като й казах за войниците, тя поиска да направи интервю. Обясних й, че не е добре да се връщаме на онова място, но тя настоя. Отидохме. Посрещат ни едни с ей такива бради: "Вие ли сте снимали вчера пленените войници? Я елате..." Заковаха ме в една стая. "Олег Попов, охо, руски шпионин". Започнаха да ме разпитват, въртят ме на шиш. След два часа на вратата се почука, влезе моят шофьор, с чеченски калпак. Свали калпака и каза: "Този човек не е шпионин, аз гарантирам за него". След появата му брадатите мъже станаха любезни, върнаха ми паспорта, дадоха ми чай и ме пуснаха. Мохамед ми спаси живота - без него щяха да ми резнат главата или да ме вземат за заложник. После той ми обясни - ако е возил шпионин, ще избият цялото му семейство.
След моята командировка дойде едно момче, стоя само 10 дни, "Ройтерс" го прибраха и спряха да пращат хора там заради опасността.
Чечня беше най-гадното място, в което съм бил през целия си живот - стреляше се по всичко. Eдин ден си пътуваме, аз отпред, колегата Кърт Шорк (убиха го после в Сиера Леоне) пише статия на лаптопа си на задната седалка. Изведнъж виждам как руски самолет изтребител ни връхлита. Видя го и Мохамед и наби спирачки. Изкрещях: Карай! Даде пълна газ по заледения път. Самолетът започна да стреля и уцели колата отзад. Кърт си вдигна главата от лаптопа и каза само: "А бе, тия да не карат с въглища". Зад самолета имаше черен шлейф.
