ПРОФ. ГРЕДИ АССА е художник с повече от 100 самостоятелни изложби - в САЩ, Великобритания, Германия, Франция, Холандия, Полша, Унгария, Словения, Швеция и, разбира се, в България. Най-новата сред тях, „Деца на въображението“, придружена с едноименен албум, освен живопис представи и повече от 100 портрета на наши и световни автори, нарисувани с молив в контекста на елементи от тяхното творчество. Един поглед на детето в него към… детето в тях. Така Салвадор Дали се появява на белия лист със скафандър и стърчащ през него мустак, Франсис Бейкън – като гръбначен стълб, Дечко Узунов – като готическа катедрала, Иван Вукадинов – като папа на родното изобразително изкуство. Професорът ерудит небрежно нарече експозицията „помагало за напреднали любители“, а германски експерт отбеляза по време на откриването, че мястото й за показ е в музей. Скоро и това ще стане – вероятно най-напред във Франция.
1. Вдъхновението като кутия с бисквити
Поетът Бодлер казва, че произведението е една игра на детското въображение. На мен ми се струва, че по някакъв начин детството свършва, когато и произведението свършва. С различните произведения художникът може да преживее многократно детството си, може да го – думата не е точно „тиражира“, но да види едно и също нещо по различен начин, от някакъв негов си ракурс. Защото то е толкова неизтриваемо, то поглъща всичко и същевременно само то ти дава опора и сила. Не можеш да го заместиш. То е като някаква златна нишка в тази мина на спомените, където има различни „полезни изкопаеми“. Споменът за детството е за мен някакъв миг на проникнал слънчев лъч, който озарява в подсъзнанието ти нещо, то експлодира, прави те въодушевен, развълнуван, щастлив. Аз в детството си навярно много съм се вглеждал в лицата, в хората, във всичко, което съм срещал всеки ден. Продължавам да си спомням детайли: оградите, овощните дръвчета, котките в махалата. Студените зими в Плевен, когато съм се движил като в някакъв лабиринт – толкова е бил висок снегът. Голямата къща, нашият двор с джанката, която после ту я рисувах като японска вишна, ту като моята си джанка. Има неща, които даже не можеш да разбереш дали си изгубил ключа към тях, или ключалката е сменена…
Да бъдеш художник – мисля, че това е някакъв спонтанен акт. Ти не предполагаш, че си такъв. Както когато обичаш да пееш и пееш вярно, но никога не си си давал сметка за това. Докато изведнъж запяваш, някой те чува и казва: „Че ти много добре пееш!“. Според мен то е свише, то ти е дадено – лекотата, с която правиш едно нещо, а друго ти е трудно. Кога разбрах, че „пея правилно“? Спомням си: беше на тежката масивна маса в кухнята, на която дори върху няколко възглавници едва стигах догоре. Първата ми рисунка беше една кутия от бисквити. Може би са ми били любими. Сега гледам моя внук как обича едни бисквити, които никой друг не би искал да хапне – твърди и без захар, но той много ги обича. Та тази кутия аз я нарисувах с цветни моливчета, после я разгърнах, за да видя цялата й обемна част, рисувах я вертикално, хоризонтално, после преминах на натюрморти. Имаше едни моливи за стъкло, много мазни, това бяха любимите ми моливи до 8-и клас. Рисувах на гърба на всички тетрадки, особено животните по зоология. И всички ми правеха място на чина си, за да им помогна с рисунката в час по рисуване. Но това, предполагам, всички художници са го правили…
2. Свраката – носител на добра вест
Да се наслаждавам на картина: този диалог продължава още да ме вълнува. Живописта някак си хармонично нарежда всичките ми мисли, копнежи, страсти, падове и издигания. Гледаш една картина и невинаги можеш да „влезеш“ в нея, да я разгадаеш или пък да те впечатли достатъчно, че да я отнесеш със себе си и дълго време да си спомняш за нея. Езикът на живописта е тихият език, той не шуми, не вика, не крещи, не звъни, но те поглъща с нещо друго, което е и за теб самия неочаквано. Четох някъде и ми направи силно впечатление (асоциацията не знам дали е точна, но много ми харесва): има един език, който се казва ючи, говорят го не повече от стотина човека на възраст между 70 и 100 години на границата между САЩ и Канада. Той е от изчезващите езици. Имат дума за хоризонтално, за вертикално, за дълбочина, за пространство – все елементи на живописта. Аз си го обяснявам с това, че тези хора явно имат невероятно въображение. Все едно говорят с картини.
В Корея преди време имах няколко големи изложби в най-елитните галерии. В една от тях преводачът ни показа една картина, на която беше нарисувана сврака, и каза: тази сврака е носител на добра вест и се казва „качи“. Аз запомних тази дума „качи“ – нещо като гълъб на благовещението за християните. Веднъж там се наложи да вземем такси и се оказа, че за шофьорката е първи работен ден, при това не знаеше нито английски, нито френски, нито немски, нито руски. Аз много исках да й кажа нещо, опитах се да й обясня с мимики, че сме само направо, че имам изложба, че за мен това е страшно добра вест и че я каня да дойде. И като не знаех как да се разберем, взех, че й казах: „Качи! Качи!“. Тя остана доста смутена… Когато не знаеш езика, изпадаш в странни ситуации. Аз не успях да науча добре чужд език. Фактически езикът, който по някакъв начин съществува в мене, е езикът на Сервантес, тип испано-кастиляно. Това е архаичен език, запазен след изгонването на евреите от Испания през 1492 г. Когато бях в Испания, там ме питаха: какво говориш, португалски ли? А когато бях в Португалия: ти говориш испански или бразилейро… Аз владея този език, защото баба ми и дядо ми общуваха постоянно на него вкъщи, особено когато искаха да скрият нещо: например, че ще излизат и ще ходят на гости без нас, децата, защото ние трябва да спим…
3. На учителя с любов
Завършил съм стенопис във Великотърновския университет, където мой професор беше изключителният Никола Гелов – обаятелен, чувствителен човек. Аз съм от равнинен край, а той беше от Родопите – първия висшист в с. Смилян, и ме накара да заобичам не само планината, но и да гледам на природата с други очи. Той обичаше да пее и се изразяваше много поетично: когато сме на конферанс, казваше за даден проект „Не ми пее“ или „Пее ми!“. Огласянето, звуците бяха при него метафора. Професорът живееше над земята. Ходехме да му помагаме за един стенопис в трудоемката техника „сграфито“: той, милият, толкова беше се отдал на тоя стенопис, че в един момент падна от скелето и счупи и двете си ръце, но продължаваше да идва в университета да ни преподава и насърчава. Ако имахме от него задача да направим примерно 7 варианта на проект, аз му носех почти 70, за което той имаше една звучна думичка „байгън“…
С моите студенти от Националната художествена академия съм повече от 30 години, преминах през всички стъпала. Благодарен съм за поканата на проф. Димо Балев от специалност „Текстил“ и на моя приятел Вихрони Попнеделев, който преподаваше по текстил, но имаше и курсове по живопис. Ние си ги поделихме. Много странно явление: подборът на новите студенти никога не беше на случаен принцип, но ставаше така, че по-ниските идваха при мене, а по-високите отиваха при Вихрони. В края на 90-те основах специалност „Мода“ в НХА. Моята дъщеря, която беше заминала да учи мода в Париж, ми подсказваше какво е интересно там. Шест млади художнички бяха първият ми випуск по текстил. Така ги организирах, че се превърнаха в монолитна творческа група – „Мравките“. Бяха много сръчни, талантливи и амбициозни. Те покриха Дом Витгенщайн във Виена с цветни текстилни лентички, свързани с конци, които при най-малкия полъх на вятъра се движеха и напомняха отдалеч за родопска черга. Беше изключителна гледка. Пак те направиха „тунел“ от текстилни чорапи в Дома на хумора и сатирата в Габрово, когато активно се говореше за изграждането на тунел под Балкана, свързващ Северна с Южна България (който още така и не е построен). Сега две от тези момичета са в Германия, едно е във Франция, едно – в Австрия, едно – в Израел и едно – в България. Радвам се, че съм ги създал като художници, или ако не съм „създал“, поне съм помогнал с нещо.
4. „Хамелеонът“, който живя само една нощ
През 80-те заедно с Андрей Даниел, който, за съжаление, вече не е между нас, Божидар Бояджиев, Вихрони Попнеделев, Недко Солаков и Филип Зидаров създадохме групата за авангардно изкуство „Градът“. Бяхме общност от силни автори, помагахме си и обменяхме идеи, провокирахме се един-друг. Събрахме се през 1986-а, когато никой не предполагаше, че ще има промяна. Но това още веднъж доказва, че хората на изкуството усещат като с пеленгатори различните вибрации. Заедно направихме доста акции. Едната – „Хамелеонът“ с комсомолските книжки пред НДК, беше политическа акция, каквато никога вече няма да се повтори в българската история. Беше около последния конгрес на ДКМС. Тогава много младежи ни подариха комсомолските си книжки – сигурно повече от 1000, и ние с един пистолет с телбод оформихме конструкцията, наподобяваща хамелеон. Книжките бяха отвън червени, а отвътре страниците бяха сини. Ние ги бяхме подгънали по особен начин и при вятър те ставаха ту червени, ту сини – като метафора на бъдещия ни политически живот. Естествено, бяхме получавали и дотогава удари под кръста, следяха ни къде се събирахме, имаше размахване на пръст, заплахи, уговорки да се разделим като група. Но в изкуството е много важно да имаш характер. „Хамелеонът“ просъществува само една нощ, после милиционерите го изгориха, но ние написахме: „Нашата задача е изпълнена. „Хамелеонът“ вече е в сърцата и душите на много хора, които го видяха“.
5. Славейче на надеждата
Преди време ми се наложи да лежа в болница във Франция. Неподвижен в една малка стая, затворен, неговорещ добре езика – само идеите ми за нови картини, за нови пространства за живописта, за ателието и за любимите ми хора ме държаха в кондиция. В един момент на перваза на пода забелязах белег от обувка, който ми напомни за птичка, за славейче. Баща ми на старинен испански ме наричаше „папушко“ – умалително за славейче. На мен такива визуални неща много ми помагат да се събера. После го нарисувах това птиченце. И от време на време продължавам да го рисувам подсъзнателно и то се появява в картините ми. Човек не знае никога откъде и как може да дойде вдъхновението – трябва веднага да „измъква“ идеята и да я претворява.
