Иван Митев е писател, пътешественик, минералог. Член е на Съюза на българските писатели. Публикувал е над двеста есета, разкази, интервюта и статии в периодичния печат. Участвал е в семинари по източна медицина и философия в Китай и Тайланд. Изучавал е културата на маите в Мексико. Участник е в десетки международни форуми по минералогия в Германия, Италия, Франция и др. Автор е на книгите: „Герб“ /1990/, разкази, „Тя ще дойде всеки миг“ /1994/, разкази, „Паяк в колба“ /2000/, новела, „Как лекуват минералите“ /2000/ научно-популярни статии, „Подземната река“ /2001/, разкази, „Енциклопедия на лечебните минерали А-Я“ /2003, с Гергана Митева/, „Играта“ /2007/, роман, „Минералотерапия с енциклопедия на лечебните минерали“ /2007, с Гергана Митева/, „Край Златната река“ /2008, с Владимир Янев/, „Звън“ /2009/, избрани разкази и новели, „100% здраве с вода и кристали“ /2010, с Гергана Митева/, „Тайни за енергията на скъпоценните камъни“ /2015/, научнопопулярни есета, „Животът“ /2016/, есета и разкази, „Как да си помогнем с кристали“ /2018, с Гергана Митева/, „Биография на човечеството“ /2020/, научнопопулярна есеистика, „Малък далечен силует“ /2022/, роман. Иван Митев е носител на наградите „Александър Паскалев“ /за принос в литературата и изкуството/, „Доктор хонорис кауза“ на в. „Пловдивски университет“ и „Дъбът на Пенчо“ /за цялостно творчество/.
--------------------
1. КАК ЗАПОЧНА ВСИЧКО
Често ме питат откъде тръгна пътят на нашето семейство към вълшебният свят на минералите.
Всичко започна през онова лято, когато отидох на гости на баща ми в Маджарово.
Той работеше на новострояща се руднична шахта - кладенец, дълбок триста метра, на чието дъно се трудеха миньорите. Над главите им имаше метална площадка с отвор в средата. През него се спускаше метална кофа, с която те слизаха долу.
Площадката се държеше от четири стоманени въжета.
Татко реши да ме заведе на кино.
Още помня блясъка от светването на лампите по средата на прожекцията.
- Димитър Митев да излезе веднага – чу се от тонколоните. – Авария.
Салонът бе пълен с миньори. Ако някой може да обясни какво усещат те, като чуят тази дума, аз не мога.
Баща ми стана, без да продума.
Аварията беше потресаваща.
Скъсало се бе едно от въжетата, които държаха площадката. Тонове желязо се бяха стоварили върху нея и бяха затрупали отвора за излизане на кофата. Всички кабели бяха прекъснати. Помпите не работеха и дъното на кладенеца бавно, но неумолимо се пълнеше с вода.
Ролята на бога с машина, който трябва да оправи нещата, бе отредена на баща ми.
Но едно е да слезеш с кошница на сцената, друго - да те спускат на триста метра под земята, стъпил на набързо заварена стълбичка с оксижен на гърба
Баща ми слезе долу в девет вечерта. Излезе на другия ден в пет следобед. Спаси всички. Последният миньор беше изтеглен, когато водата стигаше до шията му.
Аз си знам какво преживявах през това време.
Татко стовари всичко от гърба си и влезе в стола. Свали каската и помоли да му дадат вода. Пи дълго. След това ме погледна и се усмихна измъчено.
- Как беше долу? – попитах с пресъхнали устни.
- Нормално. Само дето едно камъче ме убиваше през цялото време.
Свали ботуша, извади от него малък аметистов кристал и ми го подаде.
- Не го захвърляй. Имах усещането, че от него ми идваха силите.
Още го пазя. Той не само стана първият в семейната ни сбирка от минерали, но ме накара да погледна към живота с очите на баща ми там долу, в мрака – помагаш, без да чакаш нещо повече от чаша вода, живееш за тези десет секунди, в които твоето питие ще утолява твоята жажда. Нищо повече.
2. ЗА НЕОБЯСНИМОТО
През едно от най-жарките лета, след падане върху камъните, спуках бутилката с вода. Бях в Източните Родопи, край скали, нагрети като печки. След час усетих обезводняването. Придвижих се до пресъхнала рекичка. Спускаше се стъпаловидно през скалите – тесен каменен процеп с пясък и зеленинка на дъното. Озовах се в каменна килия, метър на два, коленичих над дивата мента и... срещнах главата на огромен смок. Беше поне метър и половина, с оранжево около очите. За пръв път виждах толкова красива змия.
Изправих се полека, за да не го стресирам. От трите страни – отвесни скали, по които няма как да се върнеш. Надолу – сух водопад, единственият път към следващата килия. Между мен и него – смока. Усетих, че тялото ми спира да отделя пот въпреки горещината, която тук беше над четиридесет градуса. Можех всеки момент да получа топлинен удар.
Тогава заговорих.
Естествено, че змията нямаше как да чуе нищо от това, което казвах.
- Знам, че си изненадан, че ме виждаш тук. Трябва да намеря вода. Всяка секунда е ценна. Да разрешим някак този проблем.
Продължих да говоря. Не каквото ми дойде наум. Подбирах всяка дума. Като на най-близък приятел.
В един миг главата изчезна. Видях как смокът скочи надолу. Да, най-точно казано - скочи. Тялото му се извъртя във въздуха и жълтият му корем светна на слънцето.
Направих няколкото крачки до отвеса и погледнах.
Същата килия, дори по-тясна.
Тук вода нямаше. Трябваше да сляза при него. Да скоча от два метра.
Стоварих се там.
И пак заговорих. Когато ми се струваше, че не издържам повече, той полетя отново надолу.
Спуснах се и там. Беше по-широко, имаше къпинак по средата. Започнах да копая, стигнах влажен пясък, на дъното проблесна водица. Мокрех връвката на раницата и я смучех. По някое време се почувствах по-добре. И обърнат към къпините, се разсмях. Разсмях се, сякаш бяхме двама и двамата бяхме преодолели много голямо препятствие.
Естествено, че той отново не чу нищо. Но беше там. И усещаше нещо. Какво точно, никой не знаеше. Сигурно облекчение.
Много неща са необясними. Но само на пръв поглед.
3. ПОСЛАНИЕТО
В най-размирните години тръгнахме с Гергана за Чехия. Помолихме приятел да ни вземе в буса си.
В Сърбия часове наред се разминавахме с колони от бежанци. Стотици трактори с каросерии, пълни с набързо събрана покъщнина, съсипана от непрестанния дъжд, сгушени едни в други деца, кучета, мъже и жени. Мокри до кости, с лица, които нито питат, нито чакат отговор.
Сърби, хървати, босненци се биеха едни срещу други.
Нашият приятел реши да спести магистралната такса, пое по странични пътища и ни заведе право при синовете на тия, които бягаха. Десетина души с калашници в ръцете ни спряха край един царевичак. В жабката на буса намериха нож.
- Въоръжени сте – каза единият.
И вдигна автомата.
Това усещане не може да се получи от никое четиво. Никое, повтарям. Трябва да внушиш за хилядна от секундата на човека срещу теб, че този живот ти е нужен. Стотици се избиваха всеки ден. Стотици. Никога не съм предполагал, че е толкова лесно да се застреля човек.
Погледнах момичето до себе си. То бе на седемнайсет, аз на двайсет и девет. Винаги съм мислел, че когато се наложи, ще мога да го защитя при всякаква ситуация. Че съм зрял, интелигентен, преливащ от сили, с блестящ ум и невероятно въображение. Но ето - цялото ми познание, събирано старателно от стотици книги, в аудитории, изложбени зали и къде ли не, не ми вършеше никаква работа в тая кална нива.
Как ли бих се държал, ако бях отсреща? Ако някой ми беше разпердушинил държавата, прогонил родителите ми от родната им къща и съсипал живота на жена ми и децата ми?
„Моята баба ми е казвала, че българските войници са набивали малки деца на щиковете си през войната“ – беше ми споделил млад сърбин във влака. А бабата на човека срещу мен какво ли му е говорила?
- Къде сте тръгнали?
Можех да измисля какво ли не, за да го умилостивя. Но вече бях забравил кой съм, какво знам и какво мога.
И му отговорих като на най-близък човек:
- Да пием бира в Чехия.
- Вървете, братко – каза той и въздъхна. Тази въздишка донесе до мен най-важното послание в този свят. Послание, което се проумява само когато усетиш колко студена е стоманата между дланите на човека срещу теб.
4. ВЪТРЕШНАТА СВОБОДА
Един ден в „Симфония“ се запознах с младеж на моята възраст – смачкан и отчаян от живота. Кандидатствал, не го приели, влюбил се в някакво момиче, то му обърнало гръб – и дотам. Имаше вид на пребито куче – прегърбен, с наведена глава и очи, невярващи, че животът може да бъде и друг. Името му бе Манол.
Пиехме и мълчахме. Другите две места на масата не оставаха вакантни задълго.
Настани се някакъв тип, представи се за съдебен лекар. Почерпих го с бира. След него се появи едно от изящните същества на университета. Подари ми няколко целувки и пи малка водка за моя сметка.
Подир феята пристигна поет. Със стихотворението си впечатли и посетителите на съседната маса. По някое време мястото му зае художник. Черпих и него и търпеливо изслушах похвалите, с които ме засипа.
Когато и той изчезна, Манол ми каза:
- Ако бях на твое място, щях да съм най-щастливият човек на планетата.
- Аз съм. Но не затова, че брадясалият ни изигра етюда си, за да си заслужи бирата. Той никога не е бил съдебен лекар. Нито пък заради нимфоманката на университета. Поетът каза малко известно стихотворение на Висоцки. А художникът е алкохолик и репертоарът с похвалите му е омръзнал на всички. Не заради тях съм щастлив, а затова, че срещнах нормален човек като теб .
- Имаш ме за нормален?
- Да, най-нормалното нещо на света е да можеш да споделиш болката си с непознат. Много малко хора го умеят. Само заради това уважавай себе си. И би било чудесно, ако чакаш утрешния ден като човек, попаднал на непознато място. Никой не те познава, ти не познаваш никого, вървиш по улиците, все едно, че си на другия край на планетата. Опитай се да го направиш.
- Не мога ли да спомням поне, че познавам тебе?
- Не. Срещаш ме и ме подминаваш.
След седмица го зърнах под чинарите на „Иван Вазов“. Вървеше с момиче до себе си. Озарен. Разминахме се. Не се поздравихме.
Повече не го видях.
Този поздрав му го дължа и досега.
Вътрешната свобода идва, когато забравиш и за нея, и за всичко останало.
5. ОТВЪД ВИДИМОТО
Вървях през рядка гора, подпряна в горния си край от висока скала. Малко преди да стигна до нея, някакво насекомо ме ухапа зад ухото. Болката беше ужасна. Който не го е преживявал, няма как да разбере за какво говоря, която и дума да употребя. Но исках да погледна от скалата и почти в несвяст се изкачих горе.
Погледнах. Долу, на двайсет метра под мен, на малка полянка, стоеше елен.
Виждал съм десетки елени. Но този беше просто великолепен. Вълшебен.
Огромни рога, изваяни съвършено. Козина, която грее на слънцето. Два реда бели петна върху оранжевия гръб. Очи, в които ти се иска да погледнеш.
Мислено протегнах ръка и го погалих. И пак, и пак.
Той явно усети присъствието ми и раздвижи глава, задуши въздуха. След това тръгна бавно и влезе в гората.
Продължавах да стоя, без да мръдна. Едва когато въздъхнах, установих, че болката ми е изчезнала.
Възхищението те вкарва в някакво друго измерение, в някакво неописуемо поле на усещанията. Това няма как да се преживее от всекиго.
Малко след това, когато се спусках към железопътната линия, срещнах слаб, мръсен и раздърпан бракониер от близкото село. Мургаво скулесто лице, набола рядка брада, в устата - два жълти зъба – единият отгоре, другият отдолу. Носеше едноцевка – от тия, дето ги внасят контрабандно от Турция. Поздравихме се и той продължи точно към горичката с елена.
При други обстоятелства и в друго време този човек щеше да е част от разбойническа шайка. Челото му показваше, че общува с десетина думи, носът – липса на самочувствие, устните - егоизъм и жестокост, брадичката – неотклонност. Убеден бях, че се храни с ръце, бърше ги по дрехите и щрака с пръсти, когато напълни тумбака си. Щеше да предаде и на поколението кармата си – т.е. намеренията си.
Така че еленът нямаше никакъв шанс. В едно отношение.
В друго – той е по-жив от всички елени – толкова често е пред очите ми. Нещо повече – той е част от мене, така, както аз съм част от нещо извън нашите сетива.
