Назад към халколита! 7000 години преди нашето време, или 5 хилядолетия пр.Хр.! Да, и дори не сме стигнали стабилен пласт, убеждава ни археоложка, живот тук е имало и преди бронзовата епоха. Ние пък сме тръгнали да осветим и осмислим понятия като Чит кая или Плетената скала, Пенджерите или Прозорците, Тангардък кая или Гърмящата канара. Все имена на феномени, заради които тази част на Родопа се възприема като бродирана планина.

--------------

Групата на „Пилигрим 4+“ този път се насочва към изток от планината на Орфей. И този избор, както се оказва, съвсем не е случаен. Още Херодот, „бащата на историята“, нарича Родопа Свещената планина – планината, която пречиства и зарежда с живот, която улеснява общуването с отвъдното и с Космоса. Тук още през халколита, а и по-рано се разгръща система от скални светилища, до които водят маркирани, добре видими трасета. Културата пък, която ги е създала, предхожда с хилядолетия пирамидите в Египет, градове в Двуречието и Стоунхендж във Великобритания. Тази светилищна мрежа продължава да съществува през хилядолетията чак до Средновековието, запазва култовите центрове и през първите столетия на християнството.

Пренощували в Любимец,

пътуваме към Глухите камъни

Те са първата ни цел, към която сме се насочили по серпентините на Източните Родопи. В землището на село Вълче поле, върху източнородопския рид Гората, се е разпрострял един от най-големите, наследени от древните ни предци, скални култови комплекси. Той впечатлява както с уникалните си по предназначение и начин на изработка скални ниши, така и с живота си през тези над шест хилядолетия.

Това е един обект като по учебник, уверява ни Христо Буковски, журналист, историк и езотерик. Направен е точно за орфическите тракийски мистерии, допълва писателят и ни сочи особен знак. Знакът е петроглиф – илюстрация за скалното изкуство като пиктограмите, и в случая е изобразен върху камък до малка пещера.

Движим се през гора. Нишите, трапецовидни и правоъгълни, повечето вертикални, но и хоризонтални, правени по принцип под скални козирки на стръмни и дори надвесени скали, ни заобикалят отвсякъде. Срещаме и пещери, влизащи в категорията „утроба“, като правило, заедно с нишите, част от култови центрове.

Глухите камъни са най-големият скален комплекс от феномена скални ниши. В това ни уверява археоложка, с която се срещаме на археологическа площадка по-нагоре в планината. Тук, в района, са регистрирани над 400 броя, допълва нашата домакиня, държаща да остане инкогнито. Тя уточнява, че на този обект има пластове от халколита, а е обитаван също през ранножелязната и през римската епоха, та чак до началото на XIII век. И споделя още, че на сондажа под църквата, която те разкриват, колегите им още не могат да достигнат здрав пласт, не са установили най-ранния период за обитаване на комплекса. А това, което техният екип обработва, са останките на византийски манастир от края на V век. Освен руините от главната църква на комплекса регистрирани са също крепостна стена, отделни сгради, некропол с над 30 гроба. Фактически тук, резюмира събеседничката ни, имаме останки от тракийски храм, ранновизантийска църква върху него и средновековна сграда отгоре.

Над разкопките, по стъпала в скала, както е по петроглифа, се стига и до специално оформена площадка, където според Христо Буковски е

мястото на върховния жрец,

мястото за върховния обред при траките. Там той ни сочи щерна, или малка, издълбана в скалата вана, в която също по създадени канали в скалата се събира вода. Тя не само идва от небето, но е и обветрена, и огряна от слънцето и не на последно място – структурирана от силиция на скалата. И така, обяснява езотерикът, когато човек при ритуала мине през тази вода, става неговото прочистване, или „препрограмиране“. Преди това обаче той медитира в пещерата (тъй като орфизмът го призовава преди всичко да осъзнае себе си и така да опознае вселената и боговете), която е отдолу, и се изкачва не само физически, но и ритуално по стълбата нагоре. Тези култови ями, където става пречистването, са характерни за почти всички светилища от онова време, уточнява Буковски. Изкачването и пречистването пък, възприето за извисяване, се наследява впоследствие и от християнството. Неслучайно и нашите предци, завършва писателят, когато са пиели от кладенец, са оставяли някакъв дар - конче да е, но да има знак на благодарност.

Бързаме към

следващия „скален кошер“

В България скалните ниши са съсредоточени в района на Кърджали-Ивайловград и приблизителният им брой е към 1500. Според една хипотеза нишите са били урни, според втора – те са с култово предназначение, според трета – с издълбаването им младите траки са доказвали възмъжаването си, а според четвърта не е изключено да са били място за дарове и пожелания към Бога Слънце. Нашият гид по-нататък Венцислав Стайков, писател, краевед, изследовател, който ни води към Чит кая над с. Лисиците, обогатява тази картина. Според неговите наблюдения нишите са правени в продължение на хилядолетия и за първите сред тях камъкът е бил стопяван. Това по думите му доказвали опушванията, следи от които се забелязват и до ден днешен край тях. Наричани от някои местни хора „пенджери“, или прозорци, те му наподобяват резонатори, които приемат и предават енергия, които осъществяват връзката Космос – Земя и Земя – Космос. По думите му те могат да се възприемат и като портали, през които душата, след като е била опята от жреца, по-бързо и лесно прави връзка с отвъдното.

Отправили се към село Лисиците, ние минаваме край

връх и крепост "Моняк"

Крепостта е строена през ХІI-ХІII век и е една от най-големите и високо разположени твърдини в Родопите. От нея са останали крепостни стени, разчистени са няколко сгради, намерено е голямо количество керамика. Свързана е с похода на кръстоносците през 1206 г. и може би поради това носи според нашия гид името на един от приближените графове на император Балдуин (Бодуен  І). От върха се разкрива изключителен поглед към язовир „Студен кладенец“ и Кърджали, но ние бързаме към най-дългия въжен мост у нас.

Мостът е почти туристическа атракция. Направен е над най-тясното място на язовир „Студен кладенец“ и май е единствената връзка на петнайсетината жители на селото с цивилизацията. В Лисиците няма лисици, но няма и улици, няма и … COVID-19. Венци Стайков уточнява пък, че дължината на моста, измерена с дрон, била 308, а не 260 м, както се говорело. През 90-те години водата придошла до него, той се скъсал, имало и жертва.

Преджапали калта на селото, продължаваме нагоре. Според справочниците над него трябва да има останки на тракийска крепост от ІV-І век пр.Хр., но от нея има бегли следи. Затова пък се концентрираме върху скалните ниши в

Чит кая,  или Скалата дувар,

които и тук са в изобилие. Търсим и други белези за култова дейност в древността и срещаме улеи, жлебове, жертвеници и др. съоръжения.

Христо Буковски също възприема нишите за нещо като портал за контакт с отвъдния свят. В тази връзка той напомня, че в некропола музей под базиликата „Света София“ са разкрити и гробове с ниши прозорци, от които някой, може би още в ранното християнство, се е постарал да заличи изобразената символика. А може би този „прозорец“ е бил оставен, за да може покойникът, който е положен вътре, да има контакт и с едната, и с другата страна. Ние днес, както и древните ни предшественици, които са държали на връзката с духовете на предците си, на Бъдни вечер например оставяме масата невдигната – заради скъпите ни покойници. А във Видинско хора се събират под скалния Албутински манастир и на втория ден от Великден играят хора, като носят портрети, последователно за един или друг скъп покойник, играят заедно живи и умрели.

На другата сутрин пътуваме към следващото „бродирано“ светилище, този път

край Дъждовница

Достъпът до него обаче се оказва труден и срещата става от дистанция. Съзерцаваме многобройните и многостранни скални образувания, свързвани и с легенди за образи от паралелен свят. Местни баби например разказват на внуците си приказки за магически същества, които наричат „Джинавис пенджери“.  Не се учудваме, тъй като и духовният свят на траките, оставили тук ниши и други загадъчни следи по скалите, също е бил изпълнен с демони, музи, нимфи. Но контактът със скалните образувания си струва, защото пак траките са изграждали светилищата си на места, които пречистват и зареждат с енергия.

„Опушване“ забелязваме и край нишите на скалите високо над пътя, където спираме на път за следващия обект –

пещерата Утроба

Пътеката към нея е стръмна и може би така трябва да бъде – пречистването не става на разходка! Пещерата е емблематична за този тип скални образувания и е част от друго скално светилище. Обозначавана е и като Тангардък кая, или Гърмящата, Кънтящата скала заради ехтящото бучене в нея. Както по входа ѝ, така и по олтара в дъното ѝ проличава намесата на човешка ръка.

Пещерите утроби са изгревни и залезни, заинтригува ни и нашият гид. В тази тук слънчевият лъч влиза до олтара на обяд при пролетното равноденствие, уточнява той. И допълва, че почти на всяка „утроба“ отгоре има вклинен камък, който местните наричат „тапа“, играещ ролята на „щепсел“, или превключвател на енергията за пещерата. Това води до заключението, че освен култово (ритуалното оплождане от Бога Слънце на Великата Богиня майка) 22-метровата Утроба е имала и астрономическо предназначение.

Обсебени сме от видяното и чутото. Знаем обаче, че тук, в „бродираната“ планина, ни очаква още  мистика.